Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Хазартът в казината беше бизнес, в който се въртяха предимно пари в брой и Лас Вегас приличаше на огромен, ярко осветен увеселителен кораб, плаващ в море от монети и банкноти. Предполагаше се, че дори казината, собственост на порядъчни конгломерати, скриваха от петнайсет до трийсет процента от фактурите, които никога не се появяваха в счетоводните им книги, нито в данъчните декларации. И част от онова тайно съкровище се въртеше в местната икономика.

После идваха бакшишите. Благодарните печеливши комарджии даваха десетки милиони долари на крупиетата и по-голямата част от тези суми изчезваше в дълбоките джобове на града. За да получи договор за три или пет години като салонен управител в по-луксозен хотел, кандидатът трябваше да плати четвърт милион или повече в брой на високопоставените лица, които можеха да му осигурят тази длъжност. Бакшишите, събрани от туристи, търсещи хубави места за представленията, бързо компенсираха похарчените инвестиции.

Най-красивите момичета, предлагани от управителите на казината на богатите комарджии, печелеха по половин милион долара на година — пари, необлагани с данъци.

Къщите често се заплащаха в банкноти от сто долара, опаковани в пазарски торбички или хладилни контейнери. Всяка подобна продажба се извършваше по взаимно договаряне. Нямаше посредническа компания, нито официален нотариален акт и данъчните власти не можеха да разберат дали продавачът е натрупал огромна незаконна печалба или купувачът е изпрал мръсни пари. Някои от най-хубавите жилища в града бяха сменили собствениците си три-четири пъти за две десетилетия, но на нотариалния акт оставаше името на първоначалния притежател, на когото изпращаха всички сметки, дори след смъртта му.

Данъчната служба и безброй други федерални агенции имаха големи офиси в Лас Вегас. Правителството се интересуваше най-вече от пари — особено от онези, на които не можеше да сложи ръка.

В небостъргача над бункера на Ив се помещаваше агенция, която като всяка друга правителствена организация поддържаше внушително присъствие в Лас Вегас. Предполагаше се, че Ив участва в тайна, макар и законна операция на Националната служба по сигурността, но тя знаеше, че това не е истина. Агенцията беше безименна, занимаваше се с разнообразни и загадъчни задачи, имаше сложна структура, действаше извън рамките на закона, манипулираше законодателните и юридическите подразделения на правителството (а може би и самата изпълнителна власт) и функционираше като съдия, съдебни заседатели и екзекутор, когато поискаше. Дискретно гестапо.

Бяха назначили Ив на най-деликатната длъжност в Лас Вегас отчасти заради влиянието на баща й. Но от друга страна, й бяха поверили онова подземно звукозаписно студио, защото мислеха, че е твърде глупава, за да осъзнае личното предимство, което можеше да се извлече от информацията там. Лицето на Ив Жаме беше най-идеалното олицетворение на мъжките сексуални фантазии, краката — най-гъвкавите и еротичните, стъпвали по сцените в Лас Вегас, а гърдите — огромни и предизвикателно щръкнали. Ето защо хората от агенцията предполагаха, че Ив има достатъчно мозък в главата си само за да сменя лазерните дискове от време на време и когато е необходимо, да повика техник да отстрани повредата в някое от записващите устройства.

Макар убедително да се правеше на тъпа блондинка, Ив Жаме беше по-умна от бандата безскрупулни лицемери, които работеха в кабинетите над нея. През двете години служба в агенцията тя тайно подслушваше разговорите на най-богатите и влиятелни собственици на казина, босовете на мафията, бизнесмени и политици.

Ив печелеше пари, като научаваше подробностите за тайни сделки с корпоративни акции и без никакъв риск купуваше и продаваше собствен портфейл от ценни книжа. Тя беше добре информирана за изхода от републиканските спортни събития в случаите, когато резултатът бе нагласен, за да осигури гигантска печалба за някой букмейкър. Обикновено, когато плащаха на боксьор, за да падне в нокдаун, Ив Жаме залагаше на съперника му. Правеше го чрез букмейкърски пункт в Рино, където имаше малка вероятност някой познат да забележи изумителния й късмет.

Повечето хора, които агенцията наблюдаваше, имаха достатъчно опит — включително престъпен, за да знаят, че е опасно да обсъждат по телефона незаконната си дейност, затова денонощно следяха линиите си по електронен начин, за да бъдат сигурни, че не ги подслушват. Някои използваха кодиращи устройства. Следователно те бяха убедени, че никой не може да засече разговорите им.