Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Спенсър беше убеден, че Хана-Валери е нарисувала хлебарката. Тя бе заковала и снимката на хлебарка на стената в едностайната къща в Санта Моника. Според него предназначението на насекомото беше да дразни и ядосва мъжете, които търсеха Валери, макар да нямаше представа откъде Валери е знаела, че ще постигне такова въздействие.

Ив Жаме седна зад бюрото си в бункера и се обади в оперативния кабинет горе, на първия етаж на клона на „Карвър, Гънман, Гарот и Хемлок“ в Лас Вегас. Дежурният беше Джон Коткоул и тя го информира за ситуацията в апартамента на Теда Давидович.

Коткоул се въодушеви от новината и не можа да скрие вълнението си. Започна да крещи заповеди на хората в кабинета си, преди да е затворил телефона.

— Госпожице Жаме — рече Коткоул. — Искам копие на всяка дума на онзи диск. Ясно ли е?

— Разбира се — каза Ив, но той затвори, без да е чул отговора й.

Те мислеха, че Ив няма представа коя е била Хана Рейни, преди да приеме това име. Но тя знаеше цялата история. Освен това съзнаваше, че в случая има голям шанс да ускори растежа на богатството и властта си, но още не бе решила как точно да се възползва от възможността.

По бюрото й изприпка дебел паяк.

Ив замахна и го смачка с длан.

Докато се връщаше в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу, Рой Майро отвори пластмасовата кутия. Беше убеден, че щом види съкровището на Джиневра, настроението му ще се подобри.

Но той остана стъписан и потресен, когато видя, че между показалеца и средния пръст се е появило синкаво зелено-кафяво петно. Рой не очакваше посмъртното потъмняване да започне толкова скоро и се разстрои, че мъртвата жена е така крехка.

Опита се да си внуши, че петното е малко и се помъчи да се съсредоточи върху непроменената и съвършена форма на ръката, но не успя да възпламени предишната си страст към съкровището на Джиневра. Всъщност, макар че още не вонеше, ръката вече не беше съкровище, а боклук.

Дълбоко натъжен, Рой сложи капака на пластмасовата кутия.

Кара още няколко километра, после спря на паркинг досами пристана. Нямаше други превозни средства.

Взе кутията, слезе от колата и тръгна по кея.

Стъпките му отекваха по дъските. Вълните под гъсто наредените пилони се разбиваха е грохот и клокочене в основите на пристана.

Вълноломът беше безлюден. Нямаше въдичари, нито млади влюбени, облегнали се на перилата, или туристи. Рой беше сам със съсипаното съкровище и с мислите си.

Той спря за миг в края на кея и се вторачи в необятната шир от искряща вода и в лазурния небесен свод, който се сливаше с далечния хоризонт. Небето щеше да бъде на мястото си и утре, и след хиляда години, морето вечно щеше да се вълнува, но всичко друго беше преходно.

Рой се стремеше да отбягва негативните мисли. Но не беше лесно.

Той отвори пластмасовата кутия и изхвърли в Тихия океан петпръстовия боклук, който потъна сред златистите петна слънчева светлина, позлатяващи гърбовете на ниските вълни.

Рой не се притесняваше, че отпечатъците му могат да бъдат снети от бледата кожа на отрязаната ръка. Ако рибите не изядяха онзи последен остатък от Джиневра, то солената вода щеше да заличи доказателствата от допира му.

Той хвърли в морето и пластмасовата кутия, макар да изпита чувство за вина още докато двата предмета описваха дъга, падайки към вълните. Рой обикновено беше чувствителен към околната среда и винаги хвърляше отпадъците на определените за тази цел места.

Не се притесняваше за ръката, защото това беше органичен боклук. Щеше да стане част от океана, който нямаше да се промени.

Пластмасата обаче щеше да се разложи едва след триста години. И през този период от кутията щяха да изтичат токсични вещества и да се абсорбират в многострадалното море.

Рой трябваше да изхвърли кутията в някоя от кофите за боклук, наредени на еднакви разстояния покрай перилата на кея.

Но вече беше късно. Е, и той беше човек. И това беше вечният проблем.

Той се облегна на перилата, вторачи се в безкрайното морско и небесно пространство и се замисли за положението на човека.

Що се отнасяше до него, най-тъжното нещо на света беше, че човешките същества, въпреки ревностните си стремежи и желания, никога нямаше да могат да постигнат физическо, емоционално и интелектуално съвършенство. Този животински вид беше обречен на несъвършенство и вечно щеше да се мята в отчаяние или отричане на този факт.

Макар да бе безспорно привлекателна, Джиневра беше съвършена само в едно отношение. Ръцете й.