Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Кой го включи? — попита той.

Агентите озадачено се вторачиха в компютъра.

— Трябва да е бил включен, когато дойдохме — отговори единият.

— Не го ли забелязахте?

— Не.

— Грант сигурно е бързал — рече другият.

— Не беше включен, когато влязох — възрази Алфонс Джонсън, който се присъедини към тях. — Обзалагам се.

Рой се приближи до бюрото. В средата на екрана имаше едно и също число, което се повтаряше три пъти.

31

31

31

Изведнъж цифрата се смени, започвайки от първата и постепенно продължавайки надолу.

32

32

32

В същото време едно от електронните устройства на голямото бюро започна тихо да бръмчи. Само след няколко секунди спря и Рой не можа да разбере от кой уред се разнесе.

Цифрите отново се смениха.

33

33

33

И пак се чу приглушено бръмчене.

Макар да бе добре запознат със способностите и операциите на сложните компютри, Рой не бе виждал повечето от устройствата на бюрото. Някои изглеждаха собственоръчно направени. Тук-там проблясваха малки червени и зелени лампи, които показваха, че странните уреди са включени в мрежата. Множество преплетени кабели с различен диаметър свързваха познатите технически средства с устройствата, които бяха загадка за Рой.

34

34

34

Бръмчене.

Интуицията подсказа на Рой, че там става нещо важно. Но какво? Той не можеше да разбере и с нарастваща настойчивост разглеждаше апаратурата.

Цифрите отново се смениха.

35

35

35

И пак се разнесе бръмчене.

Ако цифрите се променяха в обратен ред, Рой би помислил, че наблюдава броене преди експлозия. Разбира се, нямаше закон, според който бомбата да се взриви, щом броенето стигне до нула. Това можеше да стане на сто. Или на петдесет. А вероятно и на четирийсет.

36

36

36

Бръмчене.

Не, не беше бомба. В това нямаше логика. Защо Грант би искал да взриви собствения си дом?

Отговорът беше лесен. Защото беше луд. Параноик. Рой си спомни очите му — трескави и изпълнени с безумие.

37

37

37

Бръмчене.

Рой се вторачи в кабелите с надеждата да научи нещо от начина, по който бяха свързани с устройствата.

По лявото му слепоочие запълзя муха. Той нетърпеливо махна с ръка, за да я прогони. Не, не беше муха, а капка пот.

— Какво има? — попита Алфонс Джонсън — ненормално висок и въоръжен до зъби, сякаш беше баскетболист от далечно бъдеще, където играта се бе изродила в битка на живот и смърт.

На екрана светна „40“. Рой престана да проследява кабелите, застана неподвижно, заслуша се в тихото бръмчене и изпита облекчение, че бунгалото не се взриви.

Но щом не беше бомба, какво беше тогава?

За да проумее какво става, той трябваше да разсъждава като Грант. Да се опита да си представи света през очите на един социопат, страдащ от параноя. Не беше лесно.

Но макар и психопат, Грант беше хитър. След като едва не го заловиха по време на нападението на едноетажната къща в Санта Моника в сряда през нощта, той се бе сетил, че вероятно са го снимали и са започнали усилено да го издирват. В края на краищата Грант е бил ченге и познаваше установената практика. Макар че през последната година бе предприел мерки постепенно да изчезне от публичните регистри, той още не се беше превърнал в невидим и съзнаваше, че рано или късно ще намерят бунгалото му.

— Какво има? — повтори Джонсън.

Грант явно бе очаквал, че те ще нахлуят в дома му по същия начин като в едноетажната къща в Санта Моника. Цял екип на специалните сили. Да претърсят навсякъде.

Устата на Рой пресъхна. Сърцето му заби като обезумяло.

— Провери рамката на вратата. Сигурно сме задействали алармена система.

— Алармена система? В тази порутена барака? — недоверчиво попита Джонсън.

— Направи го — заповяда Рой.

Джонсън забърза към вратата.

Рой трескаво проследи извивките и възлите на кабелите. Работещият компютър беше най-мощният в колекцията на Грант. Беше свързан с много неща, включително с необозначена зелена кутия, която на свой ред беше включена в модем, закачен за телефон с шест линии.

Рой изведнъж осъзна, че една от червените лампи всъщност е индикатор, който показва, че първата линия на телефона работи.

Той вдигна слушалката и се заслуша. По линията се предаваше информация под формата на водопад от електронни звуци — високоскоростен език на странна музика без мелодия и ритъм.

— На рамката на вратата има магнитен контакт! — извика Джонсън.

— Виждаш ли жици? — попита Рой и остави на вилката телефонната слушалка.