Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Бухалът изчезва.

Нощта остава.

Ставам.

Промъквам се към шевролета, привлечен от неговата загадъчност и от обещанието за приключение. И от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Забравям за пърхането на крилете на бухала, но онзи жаловит вик безмилостно отеква в паметта ми. Вероятно започвам да осъзнавам, че не беше вой на диво животно, посрещащо смъртта си в полята или в гората, а окаян и отчаян зов на човешко същество, преживяващо изключително голям ужас…

Спенсър караше през осветената от луната пустиня Мохаве. Проследи настойчивия спомен чак до сърцето на мрака, до проблясъка на метал в сенките, до внезапната болка и мириса на гореща кръв и до раната, от която на лицето му щеше да остане белег. Опитваше се да стигне до крайното разкритие, което винаги му се изплъзваше.

И пак стана така.

Не си спомняше нищо от случилото се в последните мигове на онзи страшен, отдавнашен сблъсък, след като натисна спусъка на револвера и се върна в кланицата. Полицаите му казаха как трябва да е свършило всичко. Спенсър прочете разказите за онова, което бе направил, от автори, написали книгите и статиите си въз основа на доказателства. Но никой от тях не беше там. Те не знаеха безусловната истина. Там беше само той. Спомените му бяха образни, но после избледняха и изчезнаха в черната дупка на амнезията и след шестнайсет години Спенсър не можеше да хвърли нито лъч светлина в мрака.

Ако някога си спомнеше останалото, той може би щеше да намери покой. Но споменът можеше и да го съсипе. В тъмния тунел на амнезията Спенсър вероятно щеше да намери срам, с който нямаше да може да живее и споменът щеше да бъде нежелан.

Но винаги когато се разтоварваше от всичко, което си спомняше, той намираше временен покой от душевните терзания.

Спенсър погледна Роки и видя, че кучето се е свило на кълбо на седалката до него и дреме. Позата изглеждаше неудобна и опашката му висеше, но Роки явно се чувстваше добре.

Спенсър предположи, че след неколкократно повтаряне на истината през годините, ритъмът на речта и тонът на гласа му стават приспивни, винаги когато се върне на тази тема. Горкото куче не би могло да остане будно, дори ако навън бушуваше гръмотевична буря.

А може би известно време не бе говорил на глас. Вероятно още в началото монологът му се бе превърнал в шепот и после бе заглъхнал напълно и в него бе продължил да говори само вътрешният глас. Самоличността на изповедника не го интересуваше, затова не беше важно дали го слушат или не. Присъствието на отзивчив слушател беше само извинение отново да говори за случилото се, търсейки временна утеха или постоянен покой.

До Лас Вегас оставаха осемдесет километра.

По шосето се търкаляха огромни тръни. Идваха отнякъде, минаваха пред фаровете на форда и отново се отправяха в неизвестна посока.

Чистият пустинен въздух не променяше възгледите му за вселената. На небосвода блестяха милиони звезди — красиви, но студени, примамливи, но недостижими. Хвърляха учудващо малко светлина върху алкалните равнини от двете страни на шосето. И въпреки величието си, не разкриваха нищо.

Рой Майро се събуди в хотелската си стая. Часовникът показваше четири и деветнайсет. Беше спал по-малко от пет часа, но се чувстваше бодър, затова запали лампата.

Отметна завивките, седна на ръба на леглото, присви очи, за да свикне със светлината и се усмихна на пластмасовата кутия, която стоеше до часовника. Кутията беше прозрачна и Рой виждаше очертанията на предмета вътре.

Той я взе, сложи я на коленете си и махна капака. Ръката на Джиневра. Рой се почувства благословен, че притежава такава красива вещ.

Но колко жалко, че пленителното й великолепие нямаше да трае дълго. След двайсет и четири часа, ако не и по-скоро, ръката видимо щеше да погрознее и хубостта й щеше да остане само спомен.

Цветът вече се бе променил. За щастие побеляването само подчертаваше изящните кости на дългите, елегантно оформени пръсти.

Рой с нежелание сложи капака на кутията и я остави на нощното шкафче.

После влезе в хола на двустайния хотелски апартамент. Портативният му компютър и клетъчният телефон вече бяха свързани и наредени на масата до големия прозорец.

Рой бързо установи контакт с „Мама“ и поиска резултатите от разследването, което я бе помолил да извърши вечерта, когато той и хората му установиха, че адресът на Спенсър Грант, фигуриращ в отдел „Моторни превозни средства“, е необитаемо нефтено поле.