Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Подът от гладък варовик в кухнята е студен. През дългия ден и през цялата нощ е поглъщал прохладата от изстудявания с фреон въздух и сега краде топлината от ходилата ми.

До задната врата свети червената лампа на алармената система. Набирам кода, за да я изключа. Блесва зелена светлинка.

Фермата не е обикновена. Не е дом на хора, които си изкарват прехраната от земята и имат непретенциозни вкусове. В къщата има ценни предмети — изящни мебели и произведения на изкуството — и дори в земеделския щат Колорадо трябва да се взимат предпазни мерки.

Отключвам, отварям вратата и излизам на задната веранда. Юлската нощ е знойна. Тръгвам бос по дъските и слизам по стъпалата. Минавам покрай площадката с пилона за знамето и плувния басейн и прекосявам двора. Сякаш вървя насън, привлечен от спомена за вика в мрака.

Призрачното сребристо лице на пълната луна хвърля отблясъци върху всеки стрък трева и моравата прилича на заскрежена. Неизвестно защо ме обзема страх — не само за мен, но и за майка ми, макар че тя почина преди повече от шест години и е далеч от каквато и да е опасност. Страхът ми става толкова силен, че едва не спирам. Заставам в средата на задния двор и наострям уши.

Пред мен застрашително се извисява хамбарът, където най-малко от петнайсет години, още преди да се родя, няма животни, нито сено или трактори. За всеки, който минава по селския път, имението прилича на ферма, но всъщност не е така. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Нощта е гореща и на лицето и голите ми гърди избиват капчици пот. Но упоритият хлад е под кожата, в кръвта ми и в най-дълбоките кухини на костите на момчешкото ми тяло, и юлската жега не може да го прогони.

Имам чувството, че ми е студено, защото твърде ясно си спомням зимния хлад в един мрачен мартенски ден, когато намериха майка ми, след като бе изчезнала преди три дни. Откриха по-скоро брутално обезобразеното й тяло, свито в канавка покрай коларския път на тринайсет километра от фермата. Там е била хвърлена от негодника, който я бе отвлякъл и убил. Бях едва осемгодишен, твърде малък, за да мога да проумея пълния смисъл на смъртта. И никой не смееше да ми каже какви жестокости са извършили с нея и колко много е страдала. Неколцина съученици, изпитващи примитивно влечение към жестокостта, присъщо само на някои деца и възрастни, които никога не съзряват, ми разказаха за всички онези ужаси. Тогава знаех достатъчно за смъртта, за да съзнавам, че никога повече няма да видя мама и мартенският хлад в онзи ден беше най-смразяващият студ, който си спомням.

Стоя на осветената от луната морава и се питам защо мислите ми непрекъснато се връщат към мама, защо странният вик ми се стори непознат и същевременно познат, защо се страхувам за мама, която е мъртва и защо толкова много се боя за живота си, когато лятната нощ не ме заплашва с нищо, доколкото виждам.

Тръгвам към хамбара, който е станал фокус на вниманието ми, макар отначало да ми се стори, че викът беше на животно в полята или в по-ниските хълмове. Сянката ми се носи пред мен.

Вместо да се приближа към огромната главна порта на южната страна на хамбара, където има вградена по-малка врата за хора, аз се подчинявам на инстинкта си и се отправям към югоизточния ъгъл. Прекосявам чакълената алея за коли между къщата и гаража, отново тръгвам безшумно по тревата, завивам зад ъгъла на хамбара и продължавам покрай източната страна.

Спирам, защото зад хамбара е паркирано превозно средство, което виждам за пръв път. Изработен по поръчка шевролет, несъмнено тъмносив, какъвто изглежда, защото лунната светлина преобразява всеки цвят в сребрист или сив. На едната врата е нарисувана дъга, която също изглежда съставена от различни нюанси на сивото. Задната врата е отворена.

Тишината е абсолютна.

Не виждам никого.

Макар и на емоционалната възраст четиринайсет години и вече надраснал детските кошмари и Деня на Вси светии, аз не знам, че неизвестността и ужасът са толкова съблазнителни и не мога да устоя на извратената им примамливост. Правя крачка напред към шевролета и… нещо разсича със свистене въздуха над главата ми. Стряскам се. Спъвам се, падам, претъркалям се и когато вдигам глава, виждам огромни криле, разперени над мен. По осветената от луната трева се промъква сянка. Изпитвам налудничавото чувство, че придобила ангелски вид, майка ми е слязла от небето, за да ме предупреди да не се приближавам до шевролета. После божественото присъствие описва висока дъга в мрака и аз виждам, че е голям бял бухал, който лети в лятната нощ и търси полски мишки или други жертви.