Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Рой избърса с кърпа за чинии стола, на който бе седял, защото в началото на посещението си не беше с ръкавици и вероятно бе оставил отпечатъци. Избърса и масата от същата страна, кристалната топка и кристалите с формата на снежинки. Не бе докосвал нищо друго в стаята.

В продължение на няколко минути той отваря чекмеджетата и вратичките на шкафа за инструменти, изучавайки магическото му съдържание, докато накрая намери подходящ за обстоятелствата предмет — пентаграма в зелено, поставен на фон от черно сукно, който се използваше за по-сериозни занимания — например за общуване с духовете на мъртвите.

Рой сложи пентаграма в средата на масата като символ на живота в отвъдното.

После включи в контакта електрическата резачка, която бе донесъл от гаража, и освободи Джиневра от дясната й ръка. Внимателно я сложи в правоъгълна пластмасова кутия, върху друга мека кърпа, и затвори капака.

Искаше да вземе и лявата ръка, но почувства, че би било твърде егоистично да притежава и двете. Трябваше да остави едната ръка на тялото, така че полицаите, съдебният лекар и погребалният агент да видят, че Джиневра е притежавала най-красивите ръце на света.

Рой постави дясната ръка на Честър и лявата на Джиневра върху пентаграма, за да изрази убедеността си, че двамата са заедно в отвъдния свят.

Той изпита желание да притежава духовната сила или чистота, необходима за общуване с духовете на мъртвите. Тогава би се свързал с Джиневра и би я попитал дали има нещо против, ако отнесе и лявата й ръка.

Рой въздъхна, взе пластмасовата кутия и с нежелание излезе от овалната стая. Обади се на полицията и каза на дежурната телефонистка.

— „Мястото По Пътя“ сега е само място. Много е тъжно. Моля ви, елате.

Той не окачи телефонната слушалка, а я остави да виси на шнура, грабна от чекмеджето още една кърпа за подсушаване на съдове и забърза към предната врата. Доколкото си спомняше, когато влезе в къщата, не бе докоснал нищо. Трябваше да избърше само дръжката на вратата и после да изхвърли кърпата някъде по пътя.

Рой подкара колата си, излезе от Бърбанк, прекоси хълмовете и се насочи към Лос Анджелис, минавайки през занемарен район на Холивуд. Ярките цветове на графитите по стените, автомобилите, пълни с млади бандити, които обикаляха по улиците и предизвикваха скандали, порнографските книжарници и кина, празните магазини, обсипаните с боклуци тротоари и другите доказателства за икономически и морален упадък, атмосферата на омраза, завист, алчност и похотливост — в момента нищо от тези неща не го учуди, защото Рой носеше със себе си красив и съвършен предмет, който доказваше, че във вселената действа мощна и мъдра творческа сила. В пластмасовата кутия имаше доказателство за съществуването на Господ.

Спенсър шофираше през огромната пустиня Мохаве, където властваше нощта, творенията на човешката ръка се свеждаха само до тъмната магистрала и превозните средства, движещи се по нея, и далечните радиостанции се чуваха лошо. Той неволно усети, че мислите му се връщат назад, към още по-черния мрак и още по-странната тишина в онази нощ преди шестнайсет години. Завладееше ли го този спомен, той не можеше да избяга, докато не се пречистеше, разказвайки за видяното и преживяното.

Безплодните равнини и хълмове не предлагаха удобни кръчми с клиенти, които да играят ролята на изповедници. В момента единственият отзивчив слушател беше Роки.

— Слизам по стълбите. Треперя и търкам голите си ръце и рамене, като се питам защо се страхувам толкова много. Вероятно още тогава неясно съзнавам, че отивам там, откъдето никога няма да изляза.

Привлича ме викът, който чух, докато надничах през прозореца, за да видя бухала. Макар да беше краткотраен и се чу само два пъти, при това слабо, стенанието беше толкова сърцераздирателно и жаловито, че споменът за него ме омайва, така както четиринайсетгодишно момче може понякога да бъде съблазнено от перспективата за неизвестност и ужас и от загадъчността на секса.

Вече съм на долния етаж. Минавам покрай стаи, където осветените от лунната светлина прозорци сияят меко, досущ телевизионни екрани и където старинните и изящни, подобни на музейни експонати мебели се виждат само като ъгловати черни сенки в тъмносиния мрак. Движа се покрай творбите на Едуард Хопър, Томас Харт Бентън и Стивън Акблом, от чиито картини надничат лица със зловещи изражения, неразгадаеми като идеограми на извънземен език, еволюирал в свят, намиращ се на милиони светлинни години от земята.