Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Честър поведе Рой през стаи с под от жълт чам, лакиран до ярък блясък, с индиански рогозки и грубовати мебели, които биха подхождали повече на хижа в планината Сангре ди Кристо, отколкото на дом в Бърбанк. Минаха през хола, където имаше телевизор с огромен екран и влязоха във фоайе и после в овална стая с диаметър четири метра, с бели стени и без други прозорци, освен кръгла капандура в сводестия таван.

В средата имаше кръгла чамова маса. Честър посочи стол. Рой седна. Честър му предложи безалкохолни напитки — „всичко от диетична кока кола до билков чай“, но Рой отказа, защото единствената жажда, която изпитваше, беше духовна.

В средата на масата имаше кошничка, изплетена от палмови листа. Честър я посочи и каза:

— Аз съм само помощник по тези въпроси. Джиневра е духовният адепт. Ръцете й не бива да докосват пари. Но макар да се е извисила над земните грижи, и тя, естествено, трябва да яде.

— Разбира се.

Рой извади триста долара и ги сложи в кошничката. Честър изглеждаше приятно изненадан от дара, но Рой беше на мнение, че човек може да очаква качествено просветление само ако е готов да плати щедро.

Честър взе кошничката и излезе.

На тавана имаше малки прожектори, които обливаха стените в дъги от бяла светлина. Лъчите им постепенно започнаха да избледняват, докато помещението се изпълни със сенки и мрачно кехлибарено сияние, наподобяващо светлината на свещи.

— Здравейте. Аз съм Джиневра. Но, моля ви, не ставайте!

Тя забързано нахлу в стаята. Държеше безгрижно като момиче. Главата й беше вдигната високо, а раменете — изправени. Приближи се до масата и седна на стола срещу Рой.

Джиневра беше на около четирийсет години и изключително красива, въпреки че имаше дълги руси коси, накъдрени на фитили като на Горгона, каквито Рой не харесваше. Зелените й като нефрит очи блестяха от духовна светлина. Чертите на лицето й напомняха на всяка митологична богиня, която Рой бе виждал изобразена в класическото изкуство. Джиневра беше облечена в тесни сини джинси и удобна бяла фланелка. Гъвкавото й тяло се движеше плавно и грациозно и големите й гърди се поклащаха съблазнително. Зърната опъваха белия памучен плат.

— Как я караш? — наперено попита тя.

— Не много добре.

— Ще те оправим. Как се казваш?

— Рой.

— Какво търсиш, Рой?

— Искам справедлив и спокоен свят. Съвършенство във всяко отношение. Но хората имат недостатъци. Никъде няма съвършенство. Но аз отчаяно го търся и понякога това ме потиска.

— Трябва да разбереш смисъла на несъвършенството на света и твоята обсебеност от него. Какъв път на просветление предпочиташ да поемеш?

— Който и да е. Всеки.

— Отлично! — възкликна прелестната арийска красавица с такъв ентусиазъм, че къдриците й подскочиха и се разлюляха, а нанизите от червени мъниста по краищата им изтракаха. — Може да започнем с кристали.

Честър се върна. Буташе голяма кутия на колела, която докара до дясната страна на Джиневра.

Рой видя, че всъщност това е сиво-черен шкаф за инструменти. Беше висок метър и двайсет, широк деветдесет и дълбок шейсет сантиметра и имаше вратички и чекмеджета с различни размери. На кехлибарената светлина неясно проблесна емблемата на производителя — „Сиърс Крафтсман“.

Честър седна на третия и последен стол, който се намираше на шейсет сантиметра вляво и на трийсет зад жената. Джиневра отвори едно от чекмеджетата и извади кристален глобус, малко по-голям от топка за билярд. Хвана го с две ръце и го подаде на Рой, който го прие.

— Аурата ти е тъмна и тревожна. Хайде първо да я изчистим. Хвани кристала в две ръце, затвори очи и потърси спокойствие за медитация. Мисли само за едно, за следния образ на чистота — хълмове, покрити със сняг. Вълнообразни хълмове, затрупани с наскоро паднал сняг, по-бял от захар и по-мек от брашно. Накъдето и да погледнеш, виждаш само хълмове, обвити в чист, бял сняг…

Джиневра продължи да говори по този начин известно време, но колкото и да се опитваше, Рой не можа да си представи покрити със сняг хълмове, нито сипещи се снежинки. Гледаше само ръцете й. Прекрасни. Невероятни.

Джиневра беше толкова прелестна, че той забеляза ръцете й, едва когато му подаде кристалната топка. Не беше виждал ръце като нейните. Изключителни. Устата му пресъхна при мисълта да целуне дланите й и сърцето му трескаво заблъска в гърдите при спомена за тънките й, изящни пръсти. Бяха съвършени.

— Да, така е по-добре — бодро каза тя. — Сега можеш да отвориш очи.