Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Вцепенен, Рой отново насочи вниманието си към компютъра.

Когато предприемеше такова мащабно издирване, което на даден етап се оказваше безрезултатно, „Мама“ не се отказваше. Компютърът беше програмиран да използва резервните си логични вериги, за да рови в огромното хранилище от списъци за поръчки по пощата, натрупвани от агенцията, и да търси име, което не можеше да бъде намерено другаде. Списъците се попълваха от литературни и музикални клубове, списания, издателства, големи политически партии, каталози на компании, които продаваха по пощата всичко от еротично бельо до електронни джунджурии, групи по интереси като колекционери на стари автомобили и филателисти, и от безброй други източници.

И там „Мама“ намери някой си Спенсър Грант, различен от другите в архивите на отдел „Моторни превозни средства“.

Заинтригуван, Рой се наведе напред.

Преди около две години този Спенсър Грант бе купил кучешка играчка от каталог за поръчки по пощата, предназначен за собственици на домашни любимци. Кокал от необработена кожа. Адресът в списъка беше в Калифорния. Малибу.

„Мама“ се бе върнала във файловете на компаниите за услуги и бе научила, че на онзи адрес има снабдяване.

Сметките за електричество бяха на името Стюарт Пек.

Водата и събирането на боклука — на господин Хенри Холдън.

Газта — на Джеймс Гейбъл.

Телефонната компания предоставяше услуги на някой си Джон Хъмфри. Имаше и клетъчен телефон на името на Уилям Кларк на същия адрес.

Цифровият телефон беше на Уейн Грегъри.

Данък сгради се плащаше от Робърт Трейси.

„Мама“ бе намерила мъжа с белега.

Въпреки усилията му да се скрие зад изкусно изтъкан параван от разнообразни самоличности, макар че грижливо се бе постарал да заличи миналото си и да направи съществуването си трудно за доказване, досущ онова на чудовището от Лох Нес и почти бе успял да стане неуловим като призрак, Спенсър Грант се бе издал с един кокал от необработена кожа. Кучешка играчка. Грант изглеждаше свръхестествено интелигентен, но обикновеното човешко желание да достави радост на любимото си животно го бе провалило.

Рой Майро наблюдаваше, скрит в сините сенки на евкалиптовата горичка и се наслаждаваше на лечебния, но приятен мирис на богатите на растителни мазнини листа.

Набързо събраният екип на специалните сили атакува бунгалото час преди зазоряване. Каньонът беше тих. Само листата на дърветата леко шумоляха, разлюлявани от крайбрежния бриз. Тишината беше нарушена от звук на счупване на стъкло, приглушено тупване на гранати с нервнопаралитичен газ и разбиването на предната и задната врата.

Къщата беше малка и първоначалният обиск продължи около минута. Насочил картечния пистолет „Узи“ и облечен в дебела кевларена жилетка, която вероятно би възпряла дори патрони с тефлоново покритие, Алфонс Джонсън се появи на задната веранда и направи знак на останалите, че в бунгалото няма никого.

Изумен, Рой излезе от горичката и тръгна към Джонсън.

— Заминал е.

— Как разбра? — попита Рой.

— Ела.

Двамата влязоха в спалнята, която беше оскъдно обзаведена, досущ монашеска килия. Грубо измазаните стени не бяха украсени с картини. Вместо завеси, на прозорците имаше бели пластмасови щори.

До леглото, пред единственото нощно шкафче, стоеше куфар.

— Сигурно е решил, че не му трябва — каза Джонсън.

Обикновената памучна покривка на леглото беше леко измачкана, сякаш Грант бе сложил там друг куфар, в който да прибере вещите си за пътуването.

Гардеробът беше отворен. На дървената пръчка висяха няколко ризи, джинси и панталони, но половината закачалки бяха празни.

Рой издърпа чекмеджетата. Вътре имаше малко дрехи — предимно чорапи и бельо. Колан. Два пуловера — зелен и син.

— Някакви следи от куче? — попита Рой.

Джонсън поклати глава.

— Не.

— Огледай другите стаи и двора — заповяда Рой и излезе от спалнята.

В хола стояха двама членове на специалния екип, мъже, с които Рой не бе работил дотогава. Бяха високи, мускулести момчета. В тясното затворено пространство защитното им облекло, бойните ботуши и насочените оръжия ги правеха по-едри, отколкото всъщност бяха. Нямаше кого да залавят, нито кого да застрелят и те се чувстваха неловко и несигурно, като борци, поканени на чай от осемдесетгодишните членове на дамски клуб по плетене.

Рой се готвеше да ги изпрати навън, когато видя, че един от мониторите на компютрите, наредени на бюрото, свети. На синия екран блестяха бели цифри.