Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Роки се изправи, сложи лапи на предната седалка, наклони глава и с обич близна Спенсър по лицето.

Той се обърна и го погали.

— Господин Роки, по-силен от локомотив, по-бърз от свистящ куршум, способен да прескача високи огради с един-единствен скок, ужасът на всички котки и добермани. Откъде си наследил всичко това, а? — Спенсър го почеса зад ушите, после внимателно докосна счупения хрущял, заради който лявото ухо на кучето постоянно беше клепнало. — Онзи, който ти направи това, приличаше ли на мъжа в черната стая? Или ти разпозна миризмата? Еднакво ли миришат злите хора, приятелю? На героя господин Роки трябва да се посвети поредица от комикси. Хайде, покажи си зъбите. Нека да преживеем нещо вълнуващо.

Кучето само се радваше на вниманието. Спенсър се озъби и изръмжа. Роки хареса играта и направи същото.

— Всичко е готово — каза Ели.

— Слава Богу. Тъкмо се чудех какво да правя, за да не се побъркам от скука.

— Трябва да ми помогнеш да ги забележим. И аз ще гледам, но може да не ги видя.

Той посочи екрана и попита:

— Това ли е „Годзила“?

— Не. Това е игралното поле, на което „Годзила“ и аз ще играем. Координатна мрежа на двайсетте декара, непосредствено около къщата и хамбара. Всяко от тези малки квадратчета е със страна шест метра. Само се моля на Бога информацията, която преди това вкарах, онези карти на поземлената собственост, да са точни. Виждаш ли тези зелени очертания? Това е къщата. А тези? Хамбарът. Тук са конюшните. Алеята за коли. А мигащата точка сме ние. Там е селският път, където искаме да отидем.

— Всичко това на някоя от игрите, които си измислила, ли се основава?

— Не. Това е неприятната действителност. И каквото и да се случи, Спенсър, искам да ти кажа, че… те обичам. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да прекарам с теб остатъка от живота си. Само се надявам да е повече от пет минути.

Той бе понечил да включи на скорост, но искреното изражение на Ели го разколеба. Изпита желание да я целуне сега, за пръв път, в случай че това бъде и последният.

Но в следващия миг Спенсър се вцепени и я погледна изумен, защото най-сетне разбра какво ще стане.

— В момента „Годзила“ гледа право към нас, нали?

— Да.

— Сателит ли е „Годзила“? И ти го похити?

— Пазех кодовете за деня, в който наистина ще ме хванат натясно и няма да имам друг изход, защото повече няма да имам възможност да ги използвам. Когато се махнем оттук и прекъснем връзката с „Годзила“, те ще го изключат и програмират отново.

— Какво друго прави, освен че ни гледа?

— Спомняш ли си филмите?

— За Годзила?

— Нажеженият й до бяло, огнен дъх?

— Фантазираш.

— Годзила стопяваше танкове с огнения си дъх.

— О, Боже.

— Сега или никога.

— Сега — каза Спенсър и даде на заден ход.

Искаше да приключи с цялата тази история, преди да има време да размисли.

Той запали фаровете и подкара към селския път.

— Не толкова бързо — рече Ели.

Спенсър намали скоростта.

Шевролетът минаваше покрай хамбара. В края беше другото отклонение на алеята за коли, а вдясно се намираше задният двор и басейнът.

От отворен прозорец на втория етаж блесна ярка бяла светлина на прожектор. Лъчът ги освети. Спенсър се заслепи, когато погледна в онази посока и не можа да види дали и на другите прозорци има снайперисти с пушки.

Той погледна екрана на компютъра и видя жълта линия, обозначаваща пространството с ширина два и дължина двайсет и четири метра между тях и къщата.

Ели натисна „ENTER“.

— Присвий очи! — каза тя.

— Легни долу, Роки! — едновременно с нея извика Спенсър.

От небето се спусна синьо-бяло сияние. Не беше толкова силно, колкото Спенсър очакваше, само малко по-ярко от прожектора от къщата, но безкрайно по-странно от всичко, което бе виждал. Лъчът беше ясно очертан по краищата и не излъчваше светлина, а по-скоро я съдържаше и носеше. Сиянието се придружаваше от вибриращо бръмчене и движение на въздуха. Докато светлината се движеше по маршрута, очертан от Ели, се разнесе грохот, подобен на подземния тътен на няколкото земетресения, които Спенсър бе преживял през годините, но много по-силен. Земята се разтресе и пространството между тях и къщата изригна в пламъци, които за миг се разтопиха на неизвестно каква дълбочина. Лъчът се премести и големият явор изчезна за секунда. Не избухна в пламъци, а се изпари, сякаш никога не бе съществувал. Дървото мигновено се превърна в светлина и топлина, която се усети дори в пикапа, макар че шевролетът се намираше на трийсет метра от лъча, и земята от двете страни на светлинната колона се обсипа с клони, които се запалиха, веднага щом ясно очертаният й ръб ги сряза. Синьо-бялото острие мина покрай пикапа, прекоси задния двор, кръстоса диагонално пространството между тях и къщата, стигна до края на алеята за коли, както го бе програмирала Ели, и угасна.