Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Мислиш никога вече да не се връщаш там. Смяташ тази нощ да избягаш, нали?

— Те са твърде много, Мики. Едри мъже с големи пистолети. Грамадни черни лимузини крайслер. Хеликоптери, когато им потрябват. Не, не, вероятно ще се наложи да остана в затвора, докато дойде време за друга консултация.

— Лъжеш, копеле, убиец на майки.

— О, не се опитвай да ме плашиш. Спомням си какво стана в тази стая преди шестнайсет години. Тогава ти се уплаши, Мики. И сега се страхуваш. Жесток белег имаш, момчето ми. Колко време ти трябваше да оздравееш, за да можеш отново да ядеш твърда храна?

— Видях те как биеш майка ми до басейна. Повали я на земята.

— Ако ще се почувстваш по-добре, давай, изповядай се.

— Бях слязъл в кухнята да си взема курабии и чух виковете й.

— Е, взе ли си курабии?

— Когато мама бе паднала, ти я риташе в главата.

— Не бъди досаден, Мики. Ти никога не си бил синът, който бих искал да имам, но преди не беше толкова досаден.

Стивън Акблом беше невъзмутимо спокоен и хладнокръвен. Излъчваше страховита сила, но в очите му не се четеше безумие. Все едно казваше молитва. Можеше да мине за проповедник. Твърдеше, че не е луд, а зъл.

Спенсър се запита дали да вярва на очите и ушите си.

— Мики, знаеш, че си ми длъжник. Без мен ти нямаше да съществуваш. Каквото и да мислиш за мен, аз съм ти баща.

— Да, без теб нямаше да съществувам. И тогава всичко щеше да бъде наред. Но без майка ми може би щях да бъда точно като теб. Длъжник съм на нея. Само на нея. Тя ме избави.

— Мики, Мики, не можеш да ме накараш да се почувствам виновен. Искаш да направя тъжна физиономия, така ли? Добре, ще го сторя. Но майка ти не представляваше нищо за мен. Нищо, освен удобно прикритие за известно време. Но тя беше твърде любопитна. И когато се наложи да я доведа тук, тя беше като всички останали, макар и не толкова вълнуваща.

— Все едно. Това е за нея — каза Спенсър и стреля.

Не беше необходимо да се тревожи за рикошета. Всеки куршум попадна в целта и мъртвият се строполи в локва от най-тъмната кръв, която Спенсър бе виждал.

Роки подскочи от изненада от изстрелите, сетне наклони глава на една страна и се загледа в Стивън Акблом. Подуши го, сякаш миризмата беше съвсем различна от всяка друга, която бе долавял дотогава. Спенсър се вторачи в мъртвия си баща и изведнъж осъзна, че кучето го гледа с любопитство. Роки се приближи до Ели.

Когато най-после отиде при нея, Спенсър се страхуваше да я погледне в очите.

— Питах се дали ще можеш да го направиш — каза тя. — Инак щях да го сторя аз. И ръката щеше да ме заболи адски силно от отката.

Той я погледна в очите. Ели дори не се опитваше да го накара да се почувства по-добре от онова, което бе извършил. Тя говореше съвсем сериозно.

— Не ми достави удоволствие — каза Спенсър.

— А на мен щеше да ми достави удоволствие.

— Не мисля така.

— Огромно.

— Но не ми беше и неприятно да го сторя.

— Защо да не ти е неприятно? Винаги, когато имаш възможност, трябва да стъпчеш някоя хлебарка.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но не кърви силно. — Тя раздвижи дясната си ръка и изтръпна. — Ще мога да работя и с двете си ръце на клавиатурата. Само се моля на Бога да мога да работя достатъчно бързо.

Тримата забързаха през обезлюдените катакомби. Минаха през синята стая и жълтия вестибюл и излязоха в странния свят горе.

Рой не изпитваше болка. Всъщност не чувстваше нищо. И така беше по-лесно да се преструва на умрял. Щяха да го довършат, ако разберяха, че е жив. Спенсър Грант, или Майкъл Акблом, несъмнено беше откачен като баща си и способен на всякакви жестокости. Ето защо, Рой затвори очи и се възползва от парализата си.

След уникалната възможност, която даде на художника, Рой беше разочарован от него. Какво нагло предателство.

Но по-лошото беше, че Рой бе разочарован от себе си. Бе подценил Стивън Акблом. Гениалността и чувствителността, които бе доловил в художника, не бяха илюзия, но Рой бе допуснал да бъде подведен и да повярва, че онова, което вижда, е всичко. Не бе надзърнал в тъмната му половина.

Разбира се, Рой бързо обикваше хората, както бе казал Стивън. И болезнено усещаше страданията на всеки, веднага щом прекараше няколко минути с него. Това беше една от добродетелите му и той не искаше да бъде по-малко добър. Тежкото положение на Акблом силно го развълнува. Такъв умен и талантлив човек — заключен в килия до края на живота си. Състраданието бе заслепило Рой и му бе попречило да прозре цялата истина.