Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Кучето захапа ръката му. Стивън Акблом пусна картечния пистолет. После звярът се изкатери по него и отвори уста, за да впие зъби в гърлото му.

Стивън започна да крещи.

Рой искаше да му каже, че най-опасните хора и кучета са онези, които са били бити най-жестоко. Когато им отнемеха дори гордостта и надеждата и ги поставеха в безизходно положение, тогава те нямаха какво да губят. За да се избегне създаването на такива отчаяни хора, най-правилното решение беше да се даде състрадание на страдащите, при това колкото е възможно по-рано. Това беше най-моралното и най-мъдрото нещо. Разбира се, Рой не можа да каже нищо на художника, защото освен парализата установи, че не може и да говори.

— Не, Роки! Долу!

Спенсър дръпна кучето за нашийника и започна да се бори с него, докато Роки най-сетне се подчини.

Художникът седеше на пода. Беше вдигнал крака, за да се предпази. Ръцете му бяха кръстосани пред лицето и от пръстите му течеше кръв.

Ели бе грабнала картечния пистолет. Спенсър го взе от ръцете й и видя, че лявото й ухо кърви.

— Пак те е улучил.

— Това е от рикошета. Само драскотина — каза тя и този път открито можеше да погледне кучето в очите.

Спенсър погледна нищожеството, което се наричаше негов баща.

Убиецът бе махнал ръце от лицето си. Беше вбесяващо спокоен.

— Разположили са хора из цялото имение. Тук в сградата няма никой, но щом излезеш навън, няма да стигнеш далеч. Не можеш да се измъкнеш, Мики.

— Не са чули изстрелите — каза Ели. — Навремето никой горе не е чул писъците от това място. Все още имаме шанс.

Убиецът на жени поклати глава.

— Не и ако не вземете мен и изумителния господин Майро.

— Той е мъртъв.

— Няма значение. Той е по-полезен мъртъв. Никога не знаеш какво може да направи човек като него, затова щях да бъда нервен, ако трябваше да го изнасям жив оттук. Ще го крепим помежду ни, момчето ми. Те ще видят, че е ранен, но няма да знаят какво всъщност е състоянието му. Може би го ценят достатъчно високо, за да не стрелят.

— Не искам помощта ти — каза Спенсър.

— Разбира се, че не я искаш, но се нуждаеш от нея. Те няма да са преместили шевролета ти. Инструкциите им са да стоят на разстояние и да наблюдават, докато получат заповед от Рой. Затова ще го сложим в пикапа и те няма да разберат какво става.

Стивън Акблом едва се изправи.

Спенсър отстъпи назад от него, както би направил от нещо, което се е появило в начертана с тебешир пентаграма в отговор на призивите на спиритист. Роки също отстъпи, като ръмжеше.

Ели стоеше на прага. Беше се облегнала на дръжката на вратата. Намираше се встрани и сравнително в безопасност.

Спенсър държеше картечния пистолет. Баща му нямаше оръжие и не можеше да борави с изхапаните от кучето си ръце. Но въпреки това Спенсър се страхуваше от него, също като в онази юлска нощ и след нея.

— Нуждаем ли се от него? — обърна се той към Ели.

— Не, по дяволите.

— Сигурна ли си, че онова, което направи с компютъра, ще стане?

— Абсолютно.

— Какво ще стане с теб, ако те оставя на тях? — попита Спенсър баща си.

Художникът огледа с интерес изхапаните си ръце, изучавайки раните така, сякаш не бе загрижен за пораженията, а разглеждаше цвете или друг красив предмет, който виждаше за пръв път.

— Какво ще стане с мен ли, Мики? Имаш предвид, когато се върна в затвора? Ами, чета по малко, за да минава по-бързо времето. Още рисувам. Знаеше ли това? Мисля да нарисувам портрет на твоята малка кучка, която стои там, на прага. Ще си я представя как изглежда без дрехи и така, както знам, че ще изглежда, ако някога ми се удаде възможност да я сложа тук, на масата и да я накарам да осъзнае истинския си потенциал. Виждам, че това те отвращава, момчето ми. Но удоволствието е толкова нищожно, като се има предвид, че тя никога няма да бъде по-хубава, отколкото на моето платно. Трябва да ми позволиш да го сторя. Така и двамата ще я споделим. — Стивън Акблом въздъхна и вдигна глава, сякаш болката не му въздействаше. — Какво ще стане, ако ме оставиш на тях ли, Мики? Ще ме осъдиш на живот, който ще бъде загуба за таланта ми и радостта от съществуването ми и ще ме обречеш на безсъдържателно и жалко вегетиране зад сиви стени. Ето, това ще се случи с мен, неблагодарен сополанко.

— Ти каза, че те са по-лоши от теб.

— Ами, знам какъв съм.

— Какво означава това?

— На тях им липсва самосъзнание.

— Нали са те пуснали.

— Временно. За консултация.

— Ще те пуснат пак, нали?

— Да се надяваме, че няма да е след още шестнайсет години. — Стивън се усмихна, сякаш кървящите му ръце не бяха нахапани от куче, а срязани на ръбове хартия. — Но, да, ние живеем в епоха, която ражда ново племе фашисти и се надявам, че от време на време моят опит ще им бъде полезен.