Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Семейство Дресмънд трябваше да се грижат всички лампи да светят. Не им беше казано да почистят кланицата, но по стените имаше само съвсем тънък слой прах, несъмнено защото стаята не се проветряваше и винаги беше затворена.

Помещението беше нещо като капсула на времето, запечатана от шестнайсет години и съдържаща забравени спомени.

Мястото му оказа много по-силно въздействие, отколкото Спенсър очакваше. Той сякаш видя блясъка на скалпела в мрака.

Държа револвера в лявата си ръка и бързо излизам от ателието, където застрелях баща си. Минавам през шкафа и се озовавам в свят, съвсем различен от онзи зад гардероба в книгите на Луис Карол. Тръгвам в катакомбите, без да смея да погледна вляво или вдясно, защото мъртвите жени сякаш се опитват да излязат от гипса. Хрумва ми налудничавата мисъл, че ще се измъкнат, ще ме сграбчат и ще ме вземат със себе си в стените. Аз съм син на баща си и заслужавам да се задуша в студения гипс. Да го натъпчат в ноздрите и гърлото ми, докато стана една от фигурите в живата картина — бездиханна и убежище за плъховете. Сърцето ми бие толкова силно, че всеки удар замъглява за миг зрението ми, сякаш приливите в кръвното налягане ще пръснат кръвоносните съдове в очите ми. Усещам всеки удар и в дясната си ръка. Болката в кокалчетата ми е пулсираща. Все едно във всеки пръст има по три малки сърца. Но болката ми харесва. Искам още болка. Отново влизам във вестибюла и слизам по стълбите, водещи към стаята със синя светлина. Няколко пъти удрям подутите си кокалчета с револвера, за да прогоня всички други усещания, освен болката, защото наред с болката, аз още усещам докосването до голата жена. Гладката й кожа. Извивките и топлината на гърдите. Коравите зърна. Плоският стомах. Стегнатите мускули в оковите. Очите, които ме гледат умолително. Отчаянието в тях. Но ръката предател има собствена памет и от това ми се гади. Изпитвам отвращение, презрение и страх от себе си. Но ме обземат и други чувства — нечисти емоции в съзвучие с вълнението на омразната ръка. Спирам пред вратата на черната стая, навеждам се към стената и повръщам. Изпотявам се. Треперя от студ. Извръщам глава. Стомахът ми е прочистен. Полагам усилия да хвана дръжката с ранената си ръка и да отворя вратата. И после отново влизам в черната стая.

Не гледай голата жена. Не. Недей! Нямаш право да я гледаш, когато е гола. Промъквам се към масата. Забелязвам жената само с периферното си зрение. „Всичко е наред — казвам й аз. Гласът ми е дрезгав и задавен. — Всичко е наред, госпожо. Той е мъртъв. Аз го застрелях, госпожо. Ей сега ще ви освободя и ще ви измъкна оттук. Не се страхувайте.“ И в същия миг осъзнавам, че нямам представа къде са ключовете за белезниците. „Госпожо, нямам ключове. Трябва да отида за помощ. Да извикам ченгетата. Но всичко е наред. Той е мъртъв.“ От нея не се чува никакъв звук. Тя е зашеметена от ударите по главата. Припаднала е. Но аз не искам жената да се свести, след като изляза и да бъде сама, и да се страхува. Спомням си погледа в очите й и не искам да се страхува, когато се събуди и помисли, че той се връща при нея. Това е всичко. Не искам тя да се страхува, затова ще я разтърся, за да я събудя. Ще й обясня, че той е мъртъв, а аз ще се върна с помощ. Промъквам се покрай масата. Ще се опитам да не гледам тялото, а само лицето й. Долавям някаква миризма. Ужасна. Противна. Мракът отново ми причинява световъртеж. Протягам ръка. Към масата. За да се подпра. Дясната ръка, която още помни извивката на гърдите й. Докосвам нещо топло, неприятно и хлъзгаво, което не беше там преди. Поглеждам лицето й. Устата е отворена. Очите са безжизнени. Той я е убил. С два разреза. Злобно. Брутално. С всичка сила. В гърлото. В стомаха. Обръщам се и хуквам. Блъскам се в стената. Избърсвам дясната си ръка в черната стена, моля се на Господ и на мама и казвам: „Госпожо, моля ви, моля ви“, сякаш тя ще се съживи със силата на волята си само ако чуе молбите ми. Избърсвам ръката си в стената. Изтривам не само онова, с което се изцапах, но и следата от докосването до нея, докато беше жива. Търкам усилено, гневно и ожесточено, докато ръката ми сякаш пламва и не усещам нищо друго, освен болка. Заставам неподвижно. Вече не съм сигурен къде се намирам. Знам, че тук има врата. Минавам през нея. О, да. Катакомбите.

Спенсър застана в средата на черната стая. Вдигна дясната си ръка пред лицето и се вторачи в нея, сякаш през изминалите шестнайсет години се бе променила.

— Бих я спасил — каза той.