Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— После, когато лежеше на пода, след като разряза лицето ми, и аз бягах, той викаше след мен. Питаше дали съм я убил и дали ми е харесало.

— О, той е знаел, че тя е мъртва, преди да се върнеш, за да я освободиш. Може да е бил луд, а може би не, но със сигурност е бил самото превъплъщение на злото. Не разбираш ли? Не е могъл да те направи като себе си, нито да те убие, затова е решил да съсипе живота ти, ако може, и да посее в съзнанието ти семето на съмнението. Ти си бил момче, заслепен от паника и ужас и объркан. Той е знаел какво изпитваш. Разбирал е и го е използвал срещу теб само заради извратеното удоволствие, на което се е наслаждавал.

През повечето от половината си живот Спенсър бе опитвал да се убеди в сценария, който Ели току-що описа. Но празнотата в паметта му оставаше. Продължителната амнезия изглеждаше… твърдеше, че истината е различна от онова, което Спенсър отчаяно искаше да се е случило.

— Тръгвай — с дрезгав глас каза той. — Бягай към пикапа. Качи се и отиди в Денвър. Не трябваше да те водя тук. Не мога да искам от теб да дойдеш по-нататък с мен.

— Вече съм тук и никъде няма да отида.

— Говоря сериозно. Тръгвай.

— Няма да стане.

— Върви. Вземи кучето.

— Не.

Роки скимтеше и трепереше. Беше се свил до една от колоните от червено-черни тухли. Измъчваше го силно вълнение.

— Вземи го. Кучето те харесва.

— Никъде няма да отида — през сълзи каза Ели. — Решението е мое, по дяволите, и ти не можеш да ми го отнемеш.

Спенсър се обърна към нея, сграбчи реверите на коженото й яке и я вдигна във въздуха, отчаяно опитвайки се да я накара да разбере. В гнева, страха и самопрезрението си той, в края на краищата, успя да я погледне в очите.

— За Бога, след всичко, което видя и чу, не разбираш ли за какво става Дума? Оставих част от себе си в онази стая. В кланицата, където той е клал жертвите си, остана нещо, без което не мога да живея. Какво е то? Нещо по-лошо от катакомбите и от всичко друго. Трябва да е по-лошо, защото си спомних останалото. Ако се върна в онази стая и си спомня какво съм правил с жената, вече никога няма да го забравя. И този спомен е… като огън. Изгаря ме. Остатъкът, който не е изтлял… това вече няма да бъда аз, Ели. Не и след като разбера какво съм сторил на онази жена. И тогава с какъв човек ще останеш сама?

Тя вдигна ръка към лицето му и проследи линията на белега, макар че Спенсър опита да се дръпне.

— Дори да бях сляпа и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

— Моля те, Ели, недей.

— Оставам с теб. Няма да отида никъде.

— Моля те, Ели.

— Не.

Спенсър не можеше да насочи гнева си към нея и я пусна. Имаше чувството, че отново е четиринайсетгодишен. Нямаше сили. Страхуваше се. Беше объркан.

Тя сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакай. — Той извади деветмилиметровия „ЗИГ“ от колана на сините си джинси, дръпна предпазителя, зареди и й го подаде. — И двете оръжия трябва да са в теб. И не се приближавай до мен, като влезем там вътре.

— Спенсър, каквото и да си спомняш и колкото и да е ужасно, това няма да те направи като баща ти.

— Откъде знаеш? Шестнайсет години безуспешно се опитвах да го изровя от паметта си и ако сега си спомня…

Ели освободи предпазителя на пистолета.

— Ели…

— Не искам да гръмне неволно.

— Баща ми се бореше с мен на пода. Гъделичкаше ме и ми правеше смешни физиономии, когато бях малък. Играеше на топка с мен. А когато пожелах да рисувам, той търпеливо ме учеше. Но преди и след като… е слизал тук и е изтезавал жени и момичета. Часове, дори дни наред. С лекота се е придвижвал между този свят и онзи горе.

— Няма да държа зареден пистолет срещу теб, сякаш се страхувам, че ти си някакво чудовище. Моля те, не ме карай да го правя. Хайде, да приключваме с тази история.

Спенсър изчака минута, за да се подготви. В дългата стая не помръдваше нищо. Там вече не живееха плъхове — нито мутирали, нито обикновени. Семейство Дресмънд бяха получили указания да ги изтровят.

Спенсър отвори черната врата.

Запали лампата.

Поколеба се за миг на прага, сетне влезе.

Колкото и нещастен да се чувстваше, Роки го последва. Вероятно се страхуваше да остане сам в катакомбите. А може би този път нещастието му беше изцяло реакция на душевното състояние на господаря му и кучето знаеше, че компанията му е необходима. Роки вървеше близо до Спенсър.

Ели влезе последна и тежката врата хлопна зад нея.

Кланицата беше дезориентираща като в онази нощ на скалпели и ножове. Масата от неръждаема стомана не беше там. Помещението беше празно. Единствената светлина пак идваше от крушката на черния таван.