Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Вътре е тъмно. Таванът, стените и подът са черни като мастило. На лъскавата стоманена маса е окована гола жена. Устните й са разцепени и кървят. Главата й апатично се поклаща. В помещението има една-единствена крушка. Точно над масата. Лампата се рее в празното пространство като небесно тяло или жесток лъч на богоподобен инквизитор. Баща ми е облечен в черно. Виждат се само лицето и ръцете му, сякаш са откъснати от тялото и се движат сами. Той прилича на привидение, което се мъчи да се материализира. Баща ми изважда отнякъде лъскава спринцовка.

„Не, не“ — изкрещявам аз и се хвърлям към него, като го изненадвам. Спринцовката изчезва там, откъдето се е появила. Блъскам баща ми назад, покрай масата, извън обсега на светлината, в най-тъмния ъгъл, докато се удряме в стената. Крещя и го бъхтя с юмруци, но съм само четиринайсетгодишен и слаб, а той е в разцвета на силите си. Ритам го, но съм бос. Той ме вдига като перце, обръща се, понася се в празното пространство и ме блъска в нещо твърдо, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Болка пронизва гръбнака ми. Пред очите ми започва да пада мрак, но жената отново вика и гласът й ми помага да не изпадна в безсъзнание, макар че не мога да се съпротивлявам срещу баща ми.

Той ме притиска с тялото си до стената и ме вдига. Лицето му застрашително се появява пред мен. На челото му падат кичури черна коса. Очите му са толкова тъмни, че приличат на дупки, през които виждам мрака зад него. „Не се страхувай, момчето ми. Няма да те нараня. Ти си моята кръв, моето семе, моето творение. Никога не бих те наранил. Разбираш ли? Чуваш ли ме, синко, сладкия ми малък Мики? Радвам се, че си тук. Рано или късно това щеше да се случи. Сладкото ми момченце. Знам защо си тук. Знам защо си дошъл.“

Аз съм зашеметен и дезориентиран от мрака в стаята, от ужаса в катакомбите и защото той ме е вдигнал и притиснал до стената. Гласът му е приспивен, но в същото време страшен и странно съблазнителен и аз почти съм убеден, че той няма да ме нарани. Някак съм изтълкувал погрешно нещата, които видях. Баща ми продължава да говори по същия хипнотичен начин. Думите се леят като поток от устата му. Не ми дава възможност да разсъждавам. „Знам защо си дошъл. Знам защо си тук. Ти си моята кръв, моето семе, моят син. Не си по-различен от мен, отколкото отражението ми в огледалото. Чуваш ли, Мики, сладкото ми момченце? Знам какъв си, защо си дошъл тук и какво ти трябва. От какво се нуждаеш. Знам, знам. И ти го знаеш. Знаеше го, когато влезе през вратата и видя жената на масата. Когато видя гърдите и разтворените й крака. О, да, ти знаеше. Искаше го. Знаеше какво искаш, какво ти е нужно и какъв си. И в това няма нищо лошо, Мики, момчето ми. С теб и с мен всичко е наред. Така сме родени. И такива трябва да бъдем.“

После заставаме до масата. Не съм сигурен как се озовахме там. Жената лежи пред мен. Баща ми ме притиска към масата. Стиснал е дясната ми китка, бута ръката ми към гърдите й и я плъзга по голото й тяло. Тя е в полусъзнание. Отваря очи. Вторачвам се в тях, умолявайки я да разбере, а баща ми движи насила ръката ми навсякъде и не спира да говори. Казва ми, че мога да направя с жената всичко. В това нямало нищо лошо. Бил съм роден такъв. Тя била тук само за да правя каквото искам с нея.

Съвземам се от вцепенението и започвам ожесточено да се съпротивлявам. Но борбата ми е твърде кратка и не достатъчно ожесточена. Той ме хваща за гърлото и започва да ме души. В устата си усещам вкус на кръв. Отново губя сили. Баща ми знае кога да намали натиска — точно преди да припадна, защото не иска да губя съзнание. Той има други планове. Отпускам се безпомощно и се разплаквам. Сълзите ми капят върху кожата на окованата жена.

Той пуска дясната ми ръка. Едва събирам сили да я отместя от жената. Едната ръка на баща ми рови в сребристите инструменти. Той взима скалпел, форцепс, игли и бръсначи. Сграбчва ръката ми, пъхва скалпела между пръстите ми и ги стиска. Жената вижда ръцете ни и блестящата стомана и ни моли да не я нараняваме.

„Знам какъв си — продължава баща ми. — Знам какъв си, сладкото ми момченце. Бъди какъвто си и се отпусни. Мислиш ли, че сега тя е красива? Мислиш, че тя е най-красивото нещо, което си виждал, нали? О, само почакай да й покажем как да бъде още по-красива. Нека татко да ти покаже какъв си, от какво се нуждаеш и какво харесваш. Нека да ти покажа колко е забавно да бъдеш такъв, какъвто си. Слушай, Мики, през твоето и моето сърце тече една и съща тъмна река. И тази дълбока, тъмна река е буйна, бърза и силна. Остави се течението й да те носи. Бъди с мен и вдигни високо скалпела. Виждаш ли как блести? Покажи й го. Виж как го гледа. Не може да откъсне очи от него. Скалпелът в твоята и моята ръка. Почувствай силата, която имаме над нея, над всички слабаци и глупаци, които нищо не разбират. Бъди с мен. Вдигни високо скалпела и…“