Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Ако в катакомбите имаше обредни свещи, Спенсър щеше да ги запали и да се вторачи в пламъците им, докато ослепее. Ако имаше олтар, той би се молил пред него. Ако предлагайки собствения си живот, можеше да съживи четирийсет и едната жени и майка си, Спенсър не би се поколебал да лиши света от себе си с надеждата да се събуди в друг.

Но той само можеше мълчаливо да отдаде почит на мъртвите, като никога не забравя детайлите на последните им мигове в това място. Дългът му беше да бъде очевидец. Ако се опиташе да забрави спомена, той би осквернил онези, които бяха умрели там. Цената на забравата щеше да бъде собствената му душа.

Спенсър описа на Ели катакомбите така, както ги бе видял в онази далечна юлска нощ, стигна до женския вик, който го бе изтръгнал от вцепенението и изведнъж установи, че не е в състояние да продължи. Мислеше, че още говори, но после осъзна, че от устата му вече не излизат думи. Устните му се движеха, но глас не се чуваше.

Накрая от гърлото му се изтръгна сподавен, изтерзан стон. Не приличаше на вика, който го бе събудил в онази юлска нощ преди шестнайсет години. Нито на онзи, който по-късно го бе стреснал от вцепенението. Той закри с ръце лицето си и застана неподвижно в очакване пристъпът да отмине. Тялото му се тресеше от скръб. Чувствата му бяха твърде силни, за да се разридае.

Ели знаеше, че в момента нищо не може да го успокои — нито дума, нито докосване.

Със завидната си кучешка невинност, Роки смяташе, че всяка скръб може да бъде прогонена с размахване на опашка, милувка и нежно близване с топъл език. Кучето отърка хълбок в краката на господаря си и размаха опашка, после смутено отстъпи встрани, когато номерата му не минаха.

Спенсър отново започна да говори — толкова неочаквано, колкото преди малко бе млъкнал.

— Пак чух женския вик. Разнесе се от дъното на катакомбите. Беше едва доловим. По-скоро беше вопъл, отправен към Бога.

Той тръгна към последната врата в дъното на катакомбите. Ели и Роки го последваха.

— Когато минавах покрай мъртвите жени в тези стени, аз си спомних нещо отпреди шест години, когато бях на осем. Друг вик. На майка ми. В една пролетна нощ се събудих от глад и станах от леглото, за да хапна нещо. В кухнята имаше шоколадови курабии. Сънувах ги. Слязох долу. В някои стаи лампите светеха. Помислих, че ще видя мама или баща ми, но не ги видях.

Спенсър спря пред боядисаната в черно врата в дъното на катакомбите.

Ели и Роки застанаха до него.

— В кухнята беше тъмно. Щях да взема колкото курабии можех да нося. Тъкмо отварях кутията, когато чух писък. Навън. Зад къщата. Приближих се до прозореца. Надникнах през пердето. Мама беше на моравата. Тичаше към къщата. Идваше от хамбара. Той… бягаше след нея. Хвана я до басейна. Блъсна я. Удари я. В лицето. Тя отново изпищя. Той пак я удари. И още веднъж. И още веднъж. Бързо. Моята майка. Удряше я с юмруци. Тя падна. Той я ритна в главата. Той ритна моята майка в главата. Тя не издаде звук и не помръдна. Всичко стана много бързо. Той погледна към къщата. Не ме видя. Вдигна майка ми и я занесе в хамбара. Стоях още малко до прозореца. Сетне върнах курабиите в кутията. Сложих капака. Качих се горе. Легнах. Завих се.

— И цели шест години не си спомняше нищо от това? — попита Ели.

Спенсър поклати глава.

— Заровил съм надълбоко спомена. Затова не можех да спя, докато работеше климатичната инсталация. Подсъзнателно съм се страхувал, че той ще дойде за мен през нощта и аз няма да го чуя заради бръмченето.

— И после, след всичките онези години отново чу вик…

— Викът ми въздейства по-силно, отколкото съзнавах. Изкара ме от леглото и ме доведе тук, под хамбара. И докато вървях към тази черна врата, по посока на писъка…

Ели протегна ръка към дръжката на вратата, за да я отвори, но той я спря и каза:

— Не. Още не съм готов да вляза там.

Пристъпвайки по леденостудения под, аз се приближавам до черната врата. Страхувам се от онова, което видях тази нощ и от случилото се в онази пролетна нощ, когато бях осемгодишен. Бях потискал спомена, но сега изведнъж се сещам. Изпитвам нещо по-силно от ужас. Състоянието ми е неописуемо. Стоя до черната врата — лъскава като безлунно нощно небе, отразено в езеро. Докосвам я. Ужасен съм и същевременно объркан, защото ми се струва, че съм и на осем, и на четиринайсет години и отварям вратата, за да спася не само жената, която е оставила кървавите отпечатъци на вратата на вестибюла, но и майка ми. Миналото и настоящето се сливат в едно и аз влизам в кланицата.