Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Лявата ми ръка е свободна. Вместо да я протегна назад, за да го ударя или да се опитам да го сръгам с лакът, което няма да успея да сторя, аз се вкопчвам в неръждаемата стомана. Завладява ме непоносим ужас и отчаяние. Отблъсквам се от масата, като я ритвам с двата си крака. Блъскам с гръб негодника и той загубва равновесие. Баща ми се спъва, но още държи ръката ми със скалпела и се опитва да ме хване за гърлото. Но сетне пада по гръб, а аз — върху него. Скалпелът издрънчава някъде в мрака. Тежестта на тялото ми изкарва въздуха от белите му дробове. Аз съм свободен. Свободен. Започвам да пълзя по черния под. Стигам до вратата. Дясната ръка ме боли. Няма надежда да помогна на жената. Но мога да доведа помощ. Полицията. Или някой друг. Тя все още може да бъде спасена. Минавам през вратата. Изправям се. Залитам. Размахвам ръце, за да запазя равновесие. Излизам от катакомбите. Тичам покрай застиналите бели жени. Опитвам се да извикам. Гърлото ми кърви. Пресъхнало е. Гласът ми е шепот. Пък и в ранчото няма кой да ме чуе. Тук сме само аз, той и голата жена. Но аз бягам и шепна, макар че няма кой да ме чуе.

Изражението на лицето на Ели прониза сърцето на Спенсър.

— Не трябваше да те водя тук и да те карам да преживяваш всичко това — каза той.

Лицето й изглеждаше сивкаво на светлината на снежнобелите крушки.

— Не, трябваше да го направиш. Дори да съм имала съмнения, сега те се разсеяха напълно. Ти не можеш да живееш вечно… така.

— Но точно това трябваше да сторя. Да продължавам да живея по този начин. И не знам защо си помислих, че мога да започна нов живот. Нямам право да те карам да носиш това бреме заедно с мен.

— Можеш да имаш нов живот… стига да си спомниш всичко това. И мисля, че знам какво се губи в паметта ти.

Спенсър не можеше да я погледне в очите.

Роки гледаше унило. Главата му беше наведена, а ушите — клепнали. Целият трепереше.

Спенсър погледна черната врата. Онова, което намереше отвъд, щеше да реши въпроса дали той има бъдеще с Ели или не.

— Не се опитах да побягна към къщата — продължи той, връщайки се към онази далечна нощ. — Баща ми щеше да ме хване, преди да съм стигнал дотам и да съм се обадил по телефона. Качих се във вестибюла, минах през шкафа и отидох в галерията. Когато бях на стълбите, водещи към ателието му, го чух, че върви в мрака след мен. Знаех, че в чекмеджето на бюрото си държи револвер. Видях го веднъж, когато той ме изпрати да донеса нещо. Влязох в ателието и хукнах към бюрото в ъгъла. Прескочих го и отворих чекмеджето. Револверът беше там. Не знаех как да го използвам. Дясната ми ръка пулсираше. Едва държах проклетото нещо, дори с две ръце. Баща ми влезе в ателието и тръгна към мен, затова насочих револвера и натиснах спусъка. Откатът ме блъсна назад и аз седнах на пода.

— И го застреля, така ли?

— Още не. Докато стрелях, сигурно съм отместил дулото от мишената и куршумът рикошира в тавана. Но не изпуснах револвера и баща ми спря. Поне вече не вървеше към мен. Но беше адски спокоен. Сякаш не се беше случило нищо. Добрият ми татко. Е, беше леко обезпокоен заради мен, но ми каза, че всичко ще бъде наред и отново започна да ме омайва със сладки приказки. Беше толкова искрен. Толкова хипнотичен. И толкова сигурен, че всичко ще бъде наред, ако само му дам време.

— Но той не е знаел, че преди шест години си го видял да бие майка ти и да я пренася в хамбара. Може да е предполагал, че ще свържеш смъртта й и с тайните помещения там долу, когато излезеш от състоянието на паника. Но е мислел, че дотогава ще има много време да те спечели на своя страна.

Спенсър се вторачи в черната врата.

— Да, може би е мислел така. Не знам. Каза ми, че да бъда като него, означавало да познавам смисъла на живота, истинската му същност без граници и правила. Щял съм да харесам онова, което щял да ми покаже. Вече започвало да ми харесва, когато съм бил там долу, в черната стая. Страхувал съм се да му се наслаждавам, но съм щял да науча, че няма нищо лошо в това да се забавлявам по този начин.

— Но на теб не ти е харесало. Ти си бил отвратен.

— Той настояваше, че ми е харесало. Гените му течали в мен. Минавали като река през сърцето ми. Нашата обща река на съдбата. Тъмната река на сърцата ни. Баща ми се приближи до мен и аз отново стрелях. Той политна назад. Струята кръв беше ужасна. Бях сигурен, че съм го убил. Не бях виждал толкова много кръв, затова помислих, че е мъртъв. Той падна по лице на пода и повече не помръдна. Избягах от ателието и се върнах тук…