Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Нищо не й изглеждаше истинско. Беше прекалено шантаво, прекалено безсмислено, прекалено размазано в ъглите, за да бъде истина. Болнично легло посред пещерата? Това е невъзможно. Ужасът, насилието, заканата за ново насилие, неподправената злоба на Харч… всичко напомняше най-вече на сън.

И все пак тя усещаше болка на два места по ръката си, където той бе забил спринцовката. Това го чувстваше истински.

Харч отхвърли завивките и отново я разголи.

— Мръсник — прошепна тя така тихо, че едва чу собствения си глас.

— Просто искам да се подготвя — изсумтя той. — Кажи, сладурче, ти не го ли очакваш със същото нетърпение като мен? Ммм?

Тя затвори очи с надеждата да се откъсне и…

— Харч! — … чу Макгий да извиква името на мъчителя й.

Отвори очи и видя Харч да се обръща със стреснато изражение.

— Ти какво търсиш тук? — изръмжа той.

Сюзан нямаше сили да приседне в леглото, затова само вдигна глава от възглавницата, доколкото можа, което не беше кой знае колко, и видя Джеф Макгий. Стоеше на не повече от метър от края на леглото. Трептящите пламъчета на свещите се отразяваха в него и той изглеждаше облечен в накъдрена черна пелерина. Беше насочил към Харч дългоцевен пистолет.

— Ти какво, по дяволите… — започна Харч.

Макгий го простреля в лицето. Той падна назад, където не се виждаше, и се удари силно в пода.

Пистолетът бе издал съвсем тих звук и Сюзан се досети, че част от дългото дуло е заглушител.

Тихият изстрел, видът на размазаното лице на Харч, трясъкът от строполилото се тяло — всичко това имаше особеностите на реално събитие. Не беше стилизираното, пресилено и продължено до безкрайност сюрреалистично насилие, на което беше подложена през последните няколко дни; тук нищо не приличаше на сън. Беше смърт — студена, жестока, бърза.

Макгий заобиколи леглото й.

Сюзан примигна към пистолета. Тя бе все така объркана и при този странен поврат на събитията. Почувства се като залюляна на ръба на пропаст:

— Сега мой ред ли е?

Той пъхна пистолета в страничния си джоб.

В другата си ръка носеше някаква чанта и я пусна на леглото до нея. Не, не беше чанта. Калъф от възглавница, натъпкан с нещо.

— Да се махаме оттук — каза.

Започна да изважда дрехи от калъфката. Нейни дрехи. Гащички. Тъмни панталони. Бял пуловер. Мокасини.

В дъното на калъфката имаше още един голям, кръгъл предмет и тя го гледаше с нарастващ страх. Отново я обзе усещането, че спи, реалността избледня и изведнъж реши, че последният предмет в калъфката е отрязаната, гниеща глава на Джери Стийн.

— Не! — извика. — Стига!

Той извади последния предмет. Беше просто дънковото й яке, навито на топка.

А не глава на мъртвец.

Но тя не се почувства по-добре. Все още бе объркана, не успяваше да се залови за реалността и да се успокои.

— Не — отсече. — Не. Вече не мога да понасям. Просто свършвай.

Макгий я погледна за миг странно, а после сините му очи показаха, че се е досетил:

— Мислиш си, че това е декор за още една поредица от гадни малки сцени.

— Много, много съм уморена — призна си тя.

— Не е — настоя той. — Не е декор.

— Просто искам всичко това да свърши.

— Виж, половината от умората ти се дължи на наркотика, който са ти слагали. След малко ще се освежиш.

— Махай се.

Вече не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се на възглавниците.

Дори не я беше грижа, че лежи гола пред него. Не се протегна към завивката. А и не беше сигурна, че биха й стигнали силите да я издърпа. Освен това всеки опит за благоприличие би изглеждал нелеп след всичко, което вече й бяха направили, след всичко, което бяха видели.

Беше й студено. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение.

— Слушай — започна Макгий, — не съм очаквал, че ще разбереш какво става. Ще ти обясня после. Сега просто ми имай доверие.

— Някога ти имах — промълви Сюзан. — Вярвах ти.

— И ето ме сега при тебе.

— Да. Ето те при мене.

— Тук съм, за да те спася, глупачке. — Изрече го с чувство, което приличаше на истинско смущение и обич.

— От какво ме спасяваш?

— От ада — отвърна той. — Напоследък не ти ли повтаряха все за това? За ада. Това е едно от изискванията на програмата.

— Програмата?

Той въздъхна и поклати глава:

— Сега нямаме време за това. Просто трябва да ми вярваш.

— Махай се.

Подхвана раменете й и я повдигна до седнало положение. Взе белия пуловер и се опита да мушне ръцете й в него.

— Стига толкова. — Тя се съпротивляваше, доколкото можеше. — Стига с тези отвратителни игри.