Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Черковните врати би трябвало да са винаги отворени, по двайсет и четири часа в денонощието, така че човек да може да влезе и да се помоли, да получи утеха всеки път, когато му е нужно да избяга от житейските несгоди. Така би трябвало да бъде, но можеш ли изобщо да бъдеш сигурен за каквото и да е в добрия стар Уилоуок, Орегон?

Достигна входа. Вратите бяха четири, два двойни комплекта. Опита най-дясната. Беше отключена. Поне нещо в Уилоуок беше както трябва. Като дръпна вратата и се готвеше да влезе, дочу шум от мотора на кола по улицата зад гърба си. Гумите съскаха по мократа настилка. Изскърцаха спирачки. Обърна се и погледна надолу.

До тротоара пред черквата беше спряла една линейка. На едната й страна имаше надпис — УИЛОУОКСКА ОБЩИНСКА БОЛНИЦА.

— Такова кретенско нещо изобщо няма — си каза Сюзан учудена, че все още е способна да се разгневи въпреки цялото си отчаяние и потиснатост.

Джеликоу и Паркър излязоха от линейката и вдигнаха очи към нея. Вече не бяха в униформите на местни полицаи. Носеха бели дъждобрани и бели шапки за дъжд, черни ботуши. Отново играеха ролята на санитари от болницата.

Тя нямаше намерение да бяга от тях. А и не можеше. Силите и волята я бяха изоставили, бе изчерпана.

От друга страна, нямаше намерение да слиза по стъпалата и да им се предостави. Трябваше да се качат, да я вземат и да я отведат в линейката.

Междувременно щеше да влезе вътре на топло, да навлезе в черквата, доколкото я държат краката, така че двамата да трябва да я носят повече, когато я пренасят до линейката. Беше слаба и навярно безсмислена форма на протест. Много трогателна. Но в момента бе способна да им окаже само пасивна съпротива.

В черквата наистина беше топло. Чудесно, Тя прекоси вестибюла. Влезе в основната зала. Тръгна по централния кораб. Към олтара.

Беше красива черква. С много дървени, мраморни и медни орнаменти. Сигурно ще е прекрасна през деня, когато светлината прониква през стъклописите и огрява всичко в светли отсенки.

Чу как преследвачите й влизат в черквата след нея.

Изтръпналите й крака я отведоха чак до най-предната черковна пейка, но тя знаеше, че ще се огънат под нея, ако направи и още една стъпка.

— Хей, курво — повика я Джеликоу от задната част на черквата.

Реши да не се обръща с лице към тях, да не им позволява да разберат колко се страхува.

Седна на най-предната добре полирана пейка.

— Ало, кучко.

Сюзан продължаваше да гледа напред към големия меден кръст зад олтара. Съжаляваше, че не е религиозна, че разпятието не може да я утеши.

В предната част на черквата, вляво от олтара, вратата към ризницата се отвори. Оттам излязоха двама души. Ърнест Харч. Ранди Лий Куинс.

Степента, до която бяха стигнали при манипулациите си с нея, вече пролича. Бягството й не е било нейно хрумване. Било е тяхна идея, част от техния план. Бяха я дразнили, както понякога котката си играе със заклещената мишка — оставяха я да мисли, че пътят към спасението е възможен, позволяваха й да се измъкне за малко, да направи няколко стъпки, после отново грубо я сграбчваха. Амулетът не е бил изпуснат случайно в тоалетната. Бил е оставен там нарочно, за да я тласне към ново бягство, така че котките да се насладят на забавлението си.

Всъщност никога не бе имала истинска възможност. Харч и Куинс се спуснаха по стъпалата пред олтара и преминаха към мястото за причастие.

Джеликоу и Паркър се появиха в кораба от нейната страна. И двамата се хилеха.

Тя бе немощна. Не можеше дори да вдигне ръка, за да се защити, камо ли да ги удари.

— На тебе цялата работа достави ли ти същото удоволствие, което изпитахме ние? — попита я Карл Джеликоу.

Паркър се изсмя.

Сюзан не отвърна нищо. Гледаше право пред себе си. Харч и Куинс отвориха вратичката на мястото за причастие, излязоха и тръгнаха към първата пейка, към Сюзан. Гледаха я отгоре надолу и се усмихваха. Всички се усмихваха.

Тя бе отправила поглед в празното пространство между двамата, опитваше се разпятието непрекъснато да е пред очите й. Не искаше да ги остави да видят как се тресе от страх, беше твърдо решила да ги лиши от това удоволствие, поне сега.

Харч се надвеси право над нея и така я принуди да го погледне.

— Горката сладурана. — Дрезгавият му глас превръщаше в пародия опитите му да покаже, че й съчувства. — Уморена ли ни е малката кучка? Да не си е скъсала задничето от тичане тази вечер?

Сюзан искаше да затвори очи и да се отдръпне в мрака, който я изпълваше цялата. Искаше да се затвори в себе си за дълго, дълго време.