Дийн Кунц - Гръмотевичният дом

Не беше старата й стая. В това помещение беше хладно, прекалено хладно за болница. Тялото й под одеялата беше топло, но раменете, вратът и лицето й бяха доста изстинали. Освен това тук беше влажно и мъгливо. Много мъгливо.

И познато.

Пред очите й всичко бе зацапано. Примигна, но все още не виждаше нищо.

От напрягането й прилоша. Почувства се като на въртележка, а не в легло — не спираше да се върти. После отново заспа.

По-късно.

Преди да отвори очи, остана неподвижна в леглото и се заслуша в рева на стичаща се вода. Дали вън още валеше? Приличаше й на потоп, на Армагедон, на нов потоп.

Отвори очи и отново й прилоша, макар и по-малко от преди. Мъждукащата светлина и танцуващите сенки я заобикаляха както и първия път. Но сега й стана ясно, че това е пламъчето на свещ, залюлявано от течение.

Наклони глава върху възглавницата и забеляза свещите. Десет дебели восъчни цилиндъра бяха прикрепени към скалите и най-близките варовикови образувания.

Не!

Завъртя глава в обратната посока, към ревящата вода, но не видя нищо. Свещите прогонваха мрака на не повече от пет метра. Стичащата се вода беше значително по-далече, поне на двайсет и пет, трийсет метра, но нямаше съмнение, че течеше там, спускаше се и се пенеше в най-тъмните ъгли на пещерата.

Намираше се в Гръмотевичния дом.

„Не, не, не — казваше си тя. — Не, това е само сън. Сигурно имам треска.“

Затвори очи, за да не вижда свещите. Но не можеше да махне пещерния дъх на мухъл, нито гръмотевичния шум на подземния водопад.

Че тя беше на четири хиляди и петстотин километра от Гръмотевичния дом, по дяволите. Намираше се в Орегон, а не в Пенсилвания.

Лудост.

Или е адът.

Някой рязко смъкна одеялата й и тя стреснато отвори очи, извика.

Беше Ърнест Харч. Той сложи ръка върху крака й и тя осъзна, че е гола. Харч плъзна длан по голото й бедро, през щръкналите пубически косъмчета, по корема, по гърдите й.

Докосването му я вцепени.

— Не, не още — усмихна се той. — Не още, сладка кучко. Има още малко време. Довечера. По времето, когато ми видяха сметката. Точно в мига, когато оня проклет негър завря ножа в гърлото ми — точно тогава аз ще забия нож в твоето гърло, а в същото време и ще съм ти го начукал, ще се изпразвам в тебе и ще избутвам острието в хубавото ти гърло. Довечера, не сега.

Махна дланта си от гърдите й. Вдигна другата си ръка и забеляза, че в нея държи спринцовка. Тя се опита да приседне. Джеликоу се появи до нея и я блъсна обратно.

— Искам да си починеш хубаво — заяви Харч. — Да бъдеш свежа за тържеството довечера.

И отново заби злобно иглата в нея. След като й постави инжекцията, попита:

— Карл, знаеш ли какво ще ми направи най-голямо удоволствие, когато я убивам?

— Какво?

— Не е краят. А само началото. Ще я убивам отново и отново.

Джеликоу се изкиска.

— Такава е съдбата ти, кучко — заключи Харч. — Това е начинът, по който ще прекараш вечността. Ще те използваме всяка нощ и всяка нощ ще те убиваме. Всеки път ще го правим по различен начин. Има хиляди начини, безкрайно много начини да умреш. И ти ще се запознаеш с всичките.

Лудост.

Тя отново се унесе под въздействието на опиата.

Под водата. Беше под водата и се давеше.

Отвори очи, жадно пое въздух и се досети, че е само под шума на водата. На водопада.

Отново беше в леглото. Опита се да приседне и завивките се плъзнаха, но не й стигнаха силите да се изправи. С разтуптяно сърце отново се отпусна върху възглавниците.

Затвори очи.

Но само за миг.

Или може би за час.

Нямаше как да е сигурна.

— Сюзан…

Приближи се към нея и сега тя го видя ясно. Беше Джери. Ужасното гниещо лице. Устните му бяха по-забрали и по-подути от преди, целите в гной.

— Сюзан…

Тя изпищя. Колкото по-силно викаше, толкова по-бързо изглежда се завърташе леглото. Въртеше се някъде в далечни пространства.

Отново се събуди.

Въздействието на опиата бе почти отминало. Лежеше със затворени очи, боеше се да ги отвори.

Искаше й се да не се бе събуждала. Нямаше желание изобщо някога да е будна. Искаше й се да умре.

— Сюзан?

Тя не помръдна.

Харч повдигна с палец един от клепачите й и от изненада тя примигна.

— Не се опитвай да ме заблудиш, тъпа кучко — ухили се той. — Знам, че си будна.

Тя се чувстваше изтръпнала. Уплашена, но изтръпнала. Ако имаше късмет, сковаването й щеше да нараства, докато остане единственото й усещане.

— Вече е почти време — съобщи Харч. — Знаеш ли го? След около един час тържеството започва. След три часа ще ти разрежа гърлото. И така ще ни останат два часа за забавление. Нали не искаме да разочароваме останалите момчета? Два часа трябва да им стигнат, как мислиш? Ти ще успееш да ги умориш бързо каквато си привлекателна.