Дийн Кунц - Древният враг

Процесията се водеше от блестящ бял самоходен фургон — една преустроена единадесетметрова грамада. Тя нямаше врати и прозорци отстрани. Единственият й вход очевидно се намираше отзад. Извитото предно стъкло на кабината бе тъмно, така че не можеше да се вижда вътре, и изглежда бе от много по-дебело стъкло, отколкото обикновените фургони. По колата нямаше нито опознавателни знаци, нито някаква маркировка, че принадлежи на армията. Табелата с номера беше стандартната за Калифорния. Очевидно анонимността по време на придвижване бе част от програмата на Копърфилд.

Зад първия фургон идваше втори. Колоната завършваше един камион без знаци, който теглеше деветметрово сиво ремарке. Прозорците на камиона също бяха от цветно бронирано стъкло.

Понеже не беше сигурен, че шофьорът на водещия камион вижда тяхната група пред хотел Хилтоп, Брайс излезе на платното на улицата и размаха ръце над главата си.

Товарите във фургоните и камиона очевидно бяха доста тежки. Двигателите се напъваха и изкачваха мъчително улицата, движейки се с по-малко от петнадесет километра в час, после с по-малко от десет, напредвайки бавно, но сигурно, стенейки, стържейки. Когато най-накрая стигнаха Хилтоп, те продължиха и на ъгъла завиха надясно по пресечката отстрани на хотела.

Докато автоколоната спре и паркира, Джени, Брайс и другите заобиколиха отстрани на хотела. Всички улици на Сноуфилд с направление изток-запад вървяха покрай планината и повечето от тях бяха равни. Беше много по-лесно и безопасно трите коли да паркират там, отколкото на стръмната Скайлайн роуд.

Джени стоеше на тротоара, гледаше задната врата на първия фургон и чакаше някой да излезе.

Трите прегрети двигатели угаснаха един след друг и настъпи тягостна тишина.

Настроението на Джени се повиши за пръв път откак пристигна в Сноуфилд миналата вечер. Специалистите бяха дошли. Както повечето американци, тя имаше огромна вяра в специалистите, в техниката, в науката. Всъщност, вярваше сигурно повече от останалите, защото самата тя бе специалист, човек на науката. Скоро те ще разберат какво е убило Хилда Бек, Либерманови и другите. Специалистите бяха пристигнали. Най-после кавалерията бе дошла.

Първо се отвори задната врата на камиона и оттам долу скочиха хора. Те бяха облечени като за операции в биологически заразена атмосфера. Носеха бели пластмасови костюми от разработения от НАСА вид, с широки шлемове, които имаха гигантски плексигласови зрителни стъкла, всички носеха на гърба си индивидуални бутилки с въздух, както и системи за пречистване и регенерация с големина на чанта за документи.

Интересно защо, ала на Джени отначало мъжете не й заприличаха на космонавти. Те изглеждаха като последователи на някаква странна религия, блестящи в своите жречески одежди.

От камиона се бяха изсипали една дузина пъргави мъже. Още продължаваха да се появяват, когато Джени осъзна, че те бяха тежко въоръжени. Те се разпръснаха около двете страни на фургона и заеха позиции между своето превозно средство и хората на тротоара, обръщайки се с гръб към колите. Тези мъже не бяха учени. Те бяха поддържаща част. Имената им бяха изписани върху шлемовете, точно над зрителните стъкла: СЕРЖ. ХАРКЪР, Р-К ФОУДЪР, Р-К ЛАСКАЛИ, ЛЕЙТ. ЪНДЪРХИЛ. Те извадиха оръжията си и се прицелиха навън, обезпечавайки един периметър по решителен начин, който не допускаше вмешателство.

Потресена и объркана, Джени видя пред себе си дулото на един автомат.

Като пристъпи към войската, Брайс каза:

— Какво по дяволите означава това?

Сержант Харкър, който се намираше най-близо до Брайс, насочи оръжието се към небето и изстреля кратък предупредителен откос.

Брайс спря като закован.

Тал и Франк посегнаха автоматически към револверите си.

— Не! — извика Брайс. — Не стреляйте, за Бога! Ние сме от една и съща страна.

Един от войниците заговори. Лейтенант Ъндърхил. Гласът му, излизащ от един малък усилвател, намиращ се в една петнадесетсантиметрова квадратна кутия на гърдите му, звучеше тенекиено:

— Моля не се приближавайте до колите. Наше първо задължение е да запазим целостта на лабораториите и ще го направим на всяка цена.

— По дяволите — рече Брайс, — нямаме намерение да създаваме никакви неприятности. Аз съм този, който ви повика първи.

— Не се приближавайте — заяви твърдо Ъндърхил.

Най-накрая задната врата на първия самоходен фургон се отвори. Четиримата души, които излязоха оттам, бяха също облечени в херметически костюми, но не бяха войници. Те се движеха, без да бързат. Не бяха въоръжени. Единият бе жена; Джени зърна едно поразително красиво женско ориенталско лице. Пред имената върху шлемовете на четиримата нямаше военни звания: БЕТЪНБИ, ВАЛДЕС, НИВЪН, ЯМАГУЧИ. Това бяха цивилни учени, които в случай на извънредна химическо-биологическа тревога се вдигаха от частните си жилища в Лос Анджелис, Сан Франциско, Сиатъл и други западни градове и постъпваха под разпореждането на Копърфилд. Според Брайс имаше по един такъв екип за западните, източните и южните щати.