Дийн Кунц - Древният враг

Полицията все още не била успяла да намери някой от служителите в книжарниците; обаче се надявали да сторят това веднага щом двата магазина бъдат отворени, в десет часа тази сутрин. Надявали се Флайт да е познат на Ордни от търговията и известен на служителите.

— Дръжте ме в течение — рече Брайс на сутрешния дежурен в Санта Майра. — Как са нещата при вас?

— Ад.

— Ще стане и по-лошо.

Когато Брайс затваряше телефона, Джени Пейдж се върна от своя лов на лекарства и оборудване.

— Къде е Лайза? — попита тя.

— С кухненската команда — отвърна Брайс.

— Добре ли е?

— Разбира се. С нея са трима едри, силни и добре въоръжени мъже. Забрави ли? Нещо не е ли на ред?

— Ще ти разкажа по-късно.

Брайс даде нови задачи на тримата въоръжени телохранители на Джени и после започна да й помага в изграждането на амбулатория в единия ъгъл на фоайето.

— Това вероятно са хвърлени на вятъра усилия — каза тя.

— Защо?

— Досега няма ранени. Само убити.

— Е, това може да се промени.

— Аз мисля, че то удря само когато иска да убие. То не предприема половинчати мерки.

— Може би. Обаче с всички тези носещи оръжие мъже и при тази изнервеност не бих се учудил особено, ако някой простреля някой друг или дори се самопростреля в крака.

Както подреждаше шишенца в чекмеджето на едно бюро, Джени каза:

— Телефонът звънна в моята служба и още веднъж в аптеката. Беше Уоргъл. — Тя му разказа за двете обаждания.

— Сигурна ли си, че беше наистина той?

— Помня ясно гласа му. Неприятен глас.

— Но Джени, той беше…

— Зная, зная. Лицето му бе огризано, мозъкът му го нямаше и всичката му кръв бе изсмукана. Зная. Когато се опитвам да проумея това, направо полудявам.

— Може би някой се представя за него?

— Ако е така, тогава там има някой, в сравнение с когото Рич Литъл е любител.

— Той не звучи ли така сякаш…

Брайс спря на средата на изречението и двамата с Джени се обърнаха към Лайза, която влезе тичешком през сводестия портал и се насочи към тях.

— Елате! Бързо! В кухнята става нещо странно.

Преди Брайс да успее да я спре, тя се затича обратно. Няколко души се завтекоха след нея, вадейки оръжията си, но Брайс им заповяда да спрат.

— Останете тук. Не напускайте поста.

Джени вече спринтираше след момичето.

Брайс се втурна в трапезарията, догони Джени, изпревари я, извади револвера си и влезе след Лайза през летящите врати в кухнята на хотела.

Тримата мъже, които изпълняваха наряд в кухнята през тази смяна — Горди Брогън, Хенри Уонг и Макс Дънбър, — бяха оставили отварачките за консерви и готварските принадлежности за сметка на служебните си револвери, но не знаеха към какво да ги насочат. Погледнаха нагоре към Брайс с объркан вид.

Въздухът бе изпълнен с детско пеене. На момченце. Гласчето му бе ясно, крехко и сладко.

— Мивката — посочи Лайза.

Озадачен, Брайс отиде до най-близката от трите двойни мивки. Джени го последва.

Песента се смени. Гласчето бе същото:

Детското гласче идваше от канала на мивката, сякаш бе хванато в капан някъде далече надолу в тръбите.

Няколко секунди Брайс слушаше като омагьосан, без да каже нито дума.

Той погледна към Джени. Тя му отвърна със същия удивен поглед, който той видя върху лицата на хората си, когато влезе през летящите врати.

— Това започна съвсем внезапно — каза Лайза, извисявайки глас над песента.

— Кога? — попита Брайс.

— Преди няколко минути — отвърна Горди Брогън.

— Аз стоях до мивката — каза Макс Дънбър. Той бе едър, космат, грубоват мъж с топли, срамежливи кафяви очи. — Когато пеенето започна… Божичко, подскочих половин метър!

Песента отново се смени. Благозвучността се смени с преситена, почти подигравателна набожност:

— Това не ми харесва — каза Хенри Уонг. — Какво може да е?

В пеенето нямаше нещо особено заплашително; и все пак, както шумовете, които Джени и Брайс бяха чули по телефона, нежното детско гласче, излизащо от такъв необичаен източник, бе обезпокоително. Зловещо.