Дийн Кунц - Древният враг

…и по средата на скока бе сграбчена във въздуха от нещо тъмно, хладно и пулсиращо. Нещото изскочи от цепнатината с безмилостна, шокираща сила и скорост.

Агонизиращият писък на лисицата бе остър и кратък.

В мига, в който бе уловена, лисицата изчезна надолу в цепнатината. На около два метра по-надолу, на дъното на миниатюрното празно пространство, имаше малка дупка, която водеше към пещерите под варовика. Дупката бе прекалено малка, за да побере лисицата, но борещото се животно бе издърпано, въпреки съпротивата си, като кокалите му изпращяха при преминаването.

Изчезна.

Всичко стана за секунда. За половин секунда.

Всъщност животното бе всмукано в земята преди ехото от писъка му да се върне от далечния склон.

Миещите мечки бяха изчезнали.

Сега един порой от полски мишки се разля по варовиковите скали. Десетки мишки. Най-малко сто.

Те стигнаха до ръба на цепнатината.

Взряха се надолу в нея.

Една по една, мишките се шмугваха вътре, падаха на дъното и минаваха през малкия естествен отвор към пещерата отдолу.

Скоро всички мишки също изчезнаха.

Гората над Сноуфилд отново бе тиха.

Санта Майра.

Понеделник, 1:02 през нощта.

— Ало?

— Санта Майра Дейли Нюз?

— Да.

— Вестникът?

— Госпожо, вестникът е затворен. Вече сме един часа през нощта.

— Затворен? Не знаех, че и вестниците затварят.

— Това не е Ню Йорк Таймс.

— Не печатате ли сега утрешния брой?

— Печатането не става тук. Тук са стопанските и редакционните служби. Печатницата ли търсите или нещо друго?

— Ами… имам един материал.

— Ако става дума за некролог или продажба на сладки или нещо друго, обадете се пак сутринта след девет и…

— Не, не. Това е сензационен материал.

— А-ха, разпродажба на домашно имущество?

— Какво?

— Няма значение. Ще трябва да звъннете пак сутринта.

— Чакайте, чуйте, аз работя в телефонната компания.

— Това не е чак пък сензационен материал.

— Не, виждате ли, аз открих това нещо, понеже работя в телефонната компания. Вие редакторът ли сте?

— Не. Отговарям за рекламните материали.

— Добре… може би все пак ще можете да ми помогнете.

— Госпожо. Аз седя тук в една неделна нощ — не, вече понеделнишка сутрин — съвсем сам в една тъжна малка канцелария и се опитвам да измисля как по дяволите да намеря достатъчно материали, за да остане този вестник платежоспособен. Уморен съм. Раздразнителен съм…

— Лоша работа.

— … и се страхувам, че ще трябва да позвъните пак сутринта.

— Но в Сноуфилд става нещо ужасно. Не зная какво точно, но зная, че има загинали. Може би има дори много мъртви хора или най-малкото в смъртна опасност.

— Господи, сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля. Това започва да ме интересува. Разкажете ми.

— Ние пренасочихме телефонната служба на Сноуфилд, откъснахме я от системата за автоматично набиране и спряхме всички входящи повиквания. Сега имаме достъп само до два номера там и на двата отговарят хората на шерифа. Причината да направят това е да изолират мястото преди журналистите да разберат какво става.

— Госпожо, какво сте пили?

— Аз не пия.

— Тогава какво сте пушили?

— Слушайте, зная и още нещо. Звънят им непрекъснато от службата на шерифа в Санта Майра, от канцеларията на губернатора и от някаква военна база в Юта и те…

Сан Франциско. Понеделник, 1:40 през нощта.

— Тук Сид Сандовиц. С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвах им, че искам да говоря с някой репортьор от Сан Франциско Кроникъл, човече.

— Аз съм такъв.

— Човече, вашите хора ми тряскаха телефона три пъти! Що за шибани маниери имате?

— Подбирай си думите.

— Айде стига, бе.

— Слушай, знаеш ли колко деца като теб звънят по вестниците и ни губят времето с тъпи шегички и номера?

— Хм? Как разбра, че съм дете?

— Защото звучиш като дванайсетгодишен.