Дийн Кунц - Древният враг

Едно-две.

Но първо ще трябва да се качи в планините. Там беше скривалището. Планините му предлагаха най-добрата възможност да заблуди ченгетата щом избяга. Предчувстваше това. Планините. Да. Чувстваше се притеглен към планините.

Зората дойде в планините, разпространявайки се като светло петно през небето, просмуквайки се в мрака и обезцветявайки го.

Гората над Сноуфилд бе тиха. Много тиха.

Листата на шубраците бяха украсени с утринна роса. От рохкавата горска почва се издигаше приятна миризма на богат хумус.

Въздухът бе хладен, сякаш последното издихание на нощта още лежеше върху земята.

Лисицата стоеше неподвижна върху едно варовиково образувание, което се издигаше от един открит склон, току до върховете на дърветата. Вятърът леко рошеше сивата й козина.

Дъхът й образуваше леки облачета в студения въздух.

Лисицата не бе нощен ловец и все пак търсеше плячка от един час преди разсъмване. Не беше яла почти два дни.

Не можеше да открие никакъв дивеч. Дърветата бяха неестествено тихи и лишени от миризмата на плячка.

През всичките си сезони като ловец, лисицата никога не се бе сблъсквала с такава тишина. Най-страшните зимни дни бяха изпълнени с повече надежда от сега. Дори в дълбоките януарски снегове имаше мирис на кръв, мирис на жертва. Но не и сега. Сега нямаше нищо.

Смъртта изглежда бе покосила всичко живо в тази част на гората — освен една дребна, гладна лисица. И въпреки това нямаше дори миризма на смърт, нито зловоние на леш, разлагаща се в ниските храсти.

Но накрая, както подскачаше по камъните, внимавайки да не стъпи в някоя от онези цепнатини и дупки, които се спускаха в пещерите отдолу, лисицата забеляза, че нещо шава по склона пред нея, нещо, което не бе движено от вятъра. Тя замръзна върху ниските камъни, взирайки се нагоре в неясната граница на този нов клон на гората.

Една катерица. Две катерици. Не, бяха повече — пет, десет, двадесет. Бяха застанали една до друга в полумрака на редицата от дървета.

Отначало нямаше дивеч. Сега имаше не по-малко странно изобилие от дивеч. Лисицата задуши.

Въпреки че катериците бяха на пет-шест метра, не можеше да надуши миризмата им.

Катериците гледаха право в нея, но не изглеждаха изплашени.

Лисицата надигна глава, подозрението надделя над глада й.

Катериците се придвижиха наляво, всички едновременно, в стегната малка група, и сетне излязоха от сенките на дърветата, навън от защитата на гората, на открито, право срещу лисицата. Започнаха да играят, скачат и се търкалят една през друга, безумна бъркотия от кафява козина, кълбо, движещо се из кафеникавата трева. Когато спряха рязко, всички едновременно, бяха само на три-четири метра от лисицата. И вече не бяха катерици. Лисицата потрепери и изсъска.

Двадесетте катерички сега бяха четири големи миещи мечки.

Лисицата изръмжа тихо.

Без да й обръща внимание, една от миещите мечки застана на задните си лапи и започна да чисти предните.

Козината на гърба на лисицата настръхна.

Подуши въздуха.

Никаква миризма.

Тя снижи глава и задебна отблизо миещите мечки. Мускулите й се напрегнаха още повече отпреди, ала не, защото възнамеряваше да скочи, а защото възнамеряваше да побегне.

Нещо не беше наред.

Сега и четирите миещи мечки бяха застанали на задните си крака, с подвити до гърдите предни лапи и открити нежни коремчета.

Наблюдаваха лисицата.

Обикновено миещите мечки не бяха плячка за лисиците. Бяха твърде агресивни, с прекалено остри зъби, с прекалено бързо действащи нокти. Но въпреки че не бяха застрашени от лисиците, миещите мечки не обичаха сблъсъците; те никога не се перчеха като тези четирите.

Лисицата близна студения въздух с език.

Отново подуши и накрая усети миризма.

Ушите й се присвиха до главата и тя изръмжа.

Миризмата не беше на миещи мечки. Не беше и миризма на никой горски обитател, с който се бе сблъсквала преди. Това беше някаква непозната, остра, неприятна миризма. Слаба. Ала отблъскваща.

Тази отвратителна миризма не идваше от миещите мечки, които позираха пред лисицата. Тя не можеше да разбере откъде идва миризмата.

Усещайки смъртна опасност, лисицата се обърна рязко и започна да се отдалечава от миещите мечки, въпреки че не й се искаше да им излага гърба си.

Лапите й дращеха, ноктите й тропаха по твърдата повърхност докато се спускаше по склона, по гладката обветрена скала, опашката й се развяваше зад нея. Скочи през една около тридесетсантиметрова цепнатина в камъните…