Дийн Кунц - Древният враг

Брайс остави молива и се облегна назад.

— По дяволите. Да не би да вярваш в призраци, Франк? В живи мъртъвци?

— Не. Всичко може би си има естествено обяснение — каза Франк. — Не някакви суеверни дрънканици. Естествено обяснение.

— Съгласен съм — каза Брайс. — Но лицето на Уоргъл бе…

— Зная. Видях го.

— Как може лицето му да се сглоби отново?

— Не зная.

— И Лайза каза, че очите му…

— Да. Чух я какво разправяше.

Брайс въздъхна.

— Занимавал ли си се някога с кубчето на Рубик?

Франк премигна.

— Не. Никога.

— Е, аз съм се занимавал — каза шерифът. — Проклетото нещо почти ме подлуди, но аз не се отказах и в края на краищата го наредих. Всички си мислят, че това е много трудно, но в сравнение с този случай кубчето на Рубик е детска играчка.

— Има още една разлика — каза Франк.

— Каква?

— Ако не наредиш кубчето на Рубик, наказанието не е смърт.

В Санта Майра, в килията си в окръжния затвор, Флетчър Кейл, убиец на съпруга и син, се събуди преди разсъмване. Лежеше неподвижен върху тънкия дунапренов дюшек и гледаше към прозореца, който му предоставяше за изследване един правоъгълен резен предутринно небе.

Нямаше да прекара живота си в затвора. Никога.

Той имаше величествено предопределение. Точно това никой не разбираше. Хората виждаха съществуващия сега Флетчър Кейл, без да могат да видят какъв щеше да стане. Той бе предопределен да има всичко: безброй пари, невъобразима власт, слава, уважение.

Кейл знаеше, че е различен от човешката тълпа и точно това го крепеше при всички несполуки. Семената на величието вече покълваха вътре в него. Когато дойдеше времето, той щеше да им покаже на всички тях колко неправи са били спрямо него.

Възприемчивостта, мислеше си той докато гледаше решетките на прозореца, възприемчивостта е най-голямата ми дарба. Аз съм свръхвъзприемчив.

Той знаеше, че човешките същества без изключение се водят от собствения интерес. В това няма нищо лошо. Такава е природата на видовете. Такова е предназначението на човешкия род. Но повечето хора не могат да погледнат истината в лицето. Те са измислили така наречените вдъхновяващи понятия като любов, приятелство, чест, истинност, вяра, доверие и лично достойнство. Те се правят, че вярват във всички тези неща и все пак дълбоко в сърцата си разбират, че всичко това са тъпотии. Просто не могат да си го признаят. И така, те глупаво се спъват сами с един мазнишки, самодоволен кодекс на поведение, с благородни, ала безсмислени чувства, проваляйки по такъв начин истинските си жадувания, потапяйки се в падение и нещастие.

Глупци. Господи, той ги ненавиждаше.

С необикновения си усет Кейл виждаше, че всъщност човешкият род е най-грубият, опасен, злопаметен вид на земята. Това му знание го опиваше. Той се гордееше, че е член на такава раса.

Аз съм изпреварил собственото си време, мислеше си Кейл, докато седеше на края на койката, сложил босите си крака на студения под на килията. Аз съм следващата крачка на еволюцията. Аз съм се издигнал над нуждата да вярвам в нравствеността. Точно затова те ме гледат с такава омраза. Не защото убих Джоана и Дани. Те ме мразят, защото съм по-добър от тях, защото съм по-близо до истинската си човешка същност.

Той не бе имал друг избор, освен да убие Джоана. В края на краищата, тя бе отказала да му даде пари. Тя се готвеше да го унижи професионално, да го съсипе финансово и да разбие цялото му бъдеще.

Той трябваше да я убие. Тя стоеше на пътя му.

С Дани се получи прекалено лошо. Кейл донякъде се разкайваше за него. Не винаги. Само от време на време. Прекалено лошо. Беше необходимо, но се получи прекалено лошо.

Както и да е, Дани винаги бе детето на мама. Всъщност той бе направо хладен към баща си. Това бе дело на Джоана. Тя вероятно е промивала мозъка на детето, обръщайки го срещу баща му. Накрая Дани фактически изобщо не беше негов син. Беше станал напълно чужд.

Кейл стъпи на пода на килията и започна да прави упражнения.

Едно-две, едно-две, едно-две.

Имаше намерение да поддържа формата си за онзи момент, когато щеше да му се отдаде случай да избяга от затвора. Знаеше съвсем точно къде ще отиде, когато избяга. Не на запад, не извън страната, нито към Сакраменто. Точно това ще очакват от него.

Едно-две, едно-две.

Знаеше едно идеално скривалище. То се намираше съвсем наблизо, в същия окръг. Нямаше да го търсят под носа си. Като не го намерят до няколко дни, ще решат, че се е измъкнал и ще спрат да го издирват активно наоколо. Когато изминат няколко седмици, ще престанат да мислят повече за него и тогава той ще напусне скривалището, ще се върне по дирите си през града и ще тръгне на запад.