Дийн Кунц - Древният враг

Уоргъл направи крачка към нея, продължавайки да се попипва.

Той не е истински. Той е една илюзия.

Още една крачка.

Той не е истински, той е една илюзия.

— Ела, сладурче, дай да си хапна от тези цици.

Той не е истински, той е една илюзия, той не е истински, той е…

— Ще ти хареса, сладурче. — Тя се дръпна. — Какво хубаво телце имаш, сладурче. Колко хубаво. Той продължи да се приближава.

Лампата бе зад него. Неговата сянка падна върху нея. Призраците не хвърлят сенки.

Въпреки усмивката му, гласът му ставаше все по-дрезгав и по-отвратителен.

— Ти, глупава малка уличнице. Ще те използвам хубавичко. Дяволски хубавичко. По-добре от който и да е от твоите съученици. Няма да можеш да ходиш цяла седмица след като те обладая, сладурче.

Неговата сянка я бе погълнала цялата.

Сърцето й тупкаше така силно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Лайза отстъпи още малко, още малко, но скоро се опря о стената в ъгъла.

Огледа се наоколо за някакво оръжие или поне за нещо, което да хвърли по него. Нямаше нищо.

Тя всмукваше с все по-голяма мъка всяка следваща глътка въздух. Чувстваше се замаяна и слаба.

Той не е истински. Той е една илюзия.

Тя не можеше да се самозаблуждава повече; тя повече не можеше да вярва, че това е сън.

Уоргъл спря на една ръка разстояние от нея. Той я изяждаше с поглед. Люлееше се настрани и се клатеше напред-назад върху пръстите на голите си крака, сякаш някаква безумна мрачна музика се засилваше и отслабваше вътре в него.

Той затвори противните си очи, люлеейки се замечтано.

Мина една секунда.

Какво прави той?

Две секунди, три, шест, десет.

Очите му все още бяха затворени.

Тя усещаше как я отнася някаква вихрушка от истерия.

Ще може ли да се шмугне покрай него? Докато той е със затворени очи? Господи. Не. Той е прекалено близо. За да се измъкне, ще трябва да се допре до него. Господи. Да се допре до него? Не. Божичко, това ще го изкара от този транс или каквото и друго да е това, и той ще я хване, а ръцете му ще бъдат студени, мъртвешки студени. Не, тя не би могла да се накара да го докосне. Не.

Тогава тя забеляза, че зад очите му ставаше нещо странно. Някакво гърчене. Клепачите вече не съответстваха на извивката на неговите очни ябълки.

Той отвори очи.

Тях ги нямаше.

Зад клепачите лежаха само празни черни гнезда.

Тя най-накрая изпищя, ала произведеният вик не можеше да бъде чут от човешко ухо. Въздухът излезе като експресен влак и тя почувства как гърлото й работи конвулсивно, но не излизаше никакъв звук, който да привлече помощ.

Неговите очи.

Неговите празни очи.

Тя беше сигурна, че тези празни гнезда продължават да я виждат. Те я поглъщаха с пустотата си.

Усмивката му не бе изчезнала.

— Котенце — каза той.

Тя продължаваше да издава беззвучния си писък.

— Котенце. Целуни ме, котенце.

Някак си тези тъмни като нощ, обрамчени с кости гнезда продължаваха да блещукат злобно.

— Целуни ме.

Не!

Остави ме да умра, молеше се тя. Господи, остави ме да умра първа.

— Искам да засмуча сочния ти език — каза настоятелно Уоргъл, избухвайки в кикот.

Той посегна към нея.

Тя се притисна силно о твърдата стена.

Уоргъл докосна бузата й.

Тя потрепери и се опита да го отдръпне.

Крайчетата на пръстите му се прокараха надолу по бузата й.

Ръката му бе ледена и хлъзгава.

Тя чу един тънък, сух, зловещ стон — „У-у-у-у-ухххххххх“ — и осъзна, че чува самата себе си. Замириса й на нещо странно, парливо. Неговият дъх? Спареният дъх на мъртвец, изхвърлен от гниещи дробове? Дишаше ли движещият се мъртвец? Вонята бе слаба, но непоносима. На Лайза й се догади.

Той наведе лицето си към нейното.

Тя се взря в избодените очи, в бездънния мрак зад тях и й се стори, че наднича през две шпионки в дълбоките камери на Ада.

Ръката му се стегна върху гърлото й.

Той рече:

— Дай ми…

Тя изпусна гореща струя въздух.

— …една целувчица.

Тя изпусна още един писък.

Този път писъкът не бе беззвучен. Този път издаде такъв звук, който изглеждаше достатъчно силен да разбие огледалата на тоалетната и да строши теракотните плочки.

И докато мъртвото безоко лице на Уоргъл се навеждаше бавно-бавно към нея, докато чуваше как писъкът отеква в стените, вихрушката от истерия, в която се въртеше, се превърна сега във вихрушка от мрак и Лайза постепенно изгуби съзнание.

Във фоайето на хотел Хилтоп, на едно канапе с керемиден цвят срещу най-отдалечената от тоалетните стена, Дженифър Пейдж бе седнала до сестра си и обгърнала раменете й с ръка.