Дийн Кунц - Древният враг

— Как е синът ти?

— Все още е в кома. Не вярвам някога да излезе от нея.

— Съжалявам, Брайс. Наистина съжалявам.

Той хвана чашата си с две ръце и се загледа в кафето.

— Състоянието на Тими е такова, че всъщност за него ще бъде облекчение, когато накрая угасне. Бях като зашеметен известно време. Не чувствах нищо, не само емоционално, но и физически. Веднъж порязах пръста си докато разрязвах един портокал и опръсках цялата кухня с кръв и дори изядох няколко парчета портокал, по които имаше кръв, преди да забележа, че нещо не е наред. Дори тогава не почувствах някаква болка. Неотдавна започнах да разбирам, да се примирявам. — Той вдигна очи и срещна погледа на Джени. — Много странно, откакто съм в Сноуфилд, сивотата изчезна.

— Сивотата?

— От дълго време този цвят бе заличил останалите. Всичко беше сиво. Но тази нощ — точно обратното. Тази нощ имаше толкова много възбуда, толкова много напрежение, толкова много страх, че всичко изглеждаше изключително ярко.

Тогава Джени разказа за смъртта на майка си, за изненадващо силното въздействие, което бе изпитала, въпреки дванадесетте години на частично отчуждение, което би трябвало да смекчи удара.

Джени отново бе впечатлена от способността на Брайс Хамънд да я кара да се чувства добре. Като че се познаваха от години.

Тя дори му разказа за грешките, които бе допуснала на осемнадесет-деветнадесет години, за наивното и опако държание, което бе наранило родителите й. Към края на първата година в колежа бе срещнала мъж, който я бе очаровал. Той беше студент последна година — Кемпбъл Хъдсън; тя го наричаше Кем, — пет години по-голям от нея. Неговото внимание, чар и страстно ухажване я бяха спечелили. Дотогава тя живееше затворено; никога не бе имала постоянен приятел и изобщо не излизаше на много срещи. Беше лесна мишена. След като се влюби в Кем Хъдсън, тя стана не само негова любовница, но и негова прехласната ученичка и последователка и почти предана робиня.

— Не мога да си те представя да се подчиняваш на някого — рече Брайс.

— Бях много млада.

— Това винаги е едно приемливо извинение.

Тя се бе преместила да живее при Кем, без да вземе достатъчно мерки да прикрие своя грях от майка си и баща си; а за тях това бе грях. По-късно тя реши — по-скоро остави Кем да вземе решението вместо нея — да напусне училище и да работи като сервитьорка, помагайки му в плащането на сметките, докато той завърши дипломната си работа и дисертацията си.

Веднъж оплетена в егоистичния сценарий на Кем Хъдсън, тя постепенно започна да го намира не толкова привлекателен и очарователен както преди. Разбра, че той има буен нрав. Сетне баща й почина докато още живееше с Кем и на погребението тя почувства, че майки й я вини за тази преждевременна смърт. Месец след погребението на баща си разбра, че е бременна. Че е била бременна, когато той умря. Кем беше бесен и настояваше за незабавен аборт. Тя поиска един ден за размисъл, но дори едно отлагане с двадесет и четири часа го разяри. Той я наби така жестоко, че тя пометна. Тогава всичко свърши. Глупостта й се изпари. Тя изведнъж порасна — въпреки че рязката промяна бе твърде закъсняла, за да зарадва баща й.

— Оттогава — каза тя на Брайс — заработих усилено — може би твърде усилено, — за да покажа на Мама, че съжалявам и че въпреки всичко заслужавам любовта й. Работех през почивните дни, отказвах безброй покани за събирания, прескочих повечето ваканции през последните дванадесет години и всичко това, за да подобря общественото си положение. Не се връщах у дома толкова често, колкото ми се искаше. Не можех да гледам майка си. Не исках да виждам обвинението в очите й. А сега научих от Лайза нещо поразително.

— Майка ти никога не те е обвинявала — рече Брайс, показвайки онази необикновена чувствителност и проницателност, която тя бе забелязала в него.

— Да! — възкликна Джени. — Никога не е имала нищо против мен.

— Сигурно дори се е гордеела с теб.

— Да, наистина! Никога не ме е винила за смъртта на Татко. Сама съм се обвинявала. Това, което съм смятала за обвинение, е било само отражение на моето чувство за вина. — Джени се усмихна горчиво, поклащайки глава. — Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно.

В очите на Брайс Хамънд тя съзря съчувствието и разбирането, които търсеше от смъртта на баща си насам. Брайс каза:

— В някои отношения си приличаме доста, ти и аз. Мисля, че и двамата имаме мъченически комплекси.

— Вече не — каза тя. — Животът е прекалено кратък. Осъзнах това тази нощ. Отсега нататък искам да живея, да живея истински — ако Сноуфилд ми остави такъв шанс.