Дийн Кунц - Древният враг

Да мисли за Рут бе основната му психологическа защита. В моменти на стрес, страх, болка и депресия, той просто мислеше за Рут, концентрираше се единствено върху нея и изпълненият с конфликти свят изчезваше. За човек, прекарал толкова много от живота си в опасна работа, за човек, чиито занимания рядко му позволяваха да забрави, че смъртта е съществена част от живота, жена като Рут бе необходимо лекарство, ваксина срещу отчаянието.

Горди Брогън се страхуваше да затвори очи. Всеки път, когато ги затваряше, се потапяше в кървави видения, които изплуваха от собствения му мрак. Сега лежеше под одеялото, втренчил очи в гърба на Франк Отри.

Горди съставяше мислено молбата си за напускане до Брайс Хамънд. Нямаше да може да я напечата и представи до приключването на тази работа в Сноуфилд. Не искаше да изостави колегите си посред битката; не беше справедливо. Всъщност можеше да им бъде полезен, като се имаше предвид, че изглежда нямаше да му се наложи да стреля по хора. Обаче в момента, в който всичко свършеше, в момента, в който се върнеха в Санта Майра, той щеше да напише молбата и да я връчи собственоръчно на шерифа.

У Горди вече нямаше никакво съмнение: полицейската работа не беше — и никога не е била — за него.

Той все още беше млад; имаше време да смени професията си. Причината да стане полицай в известен смисъл беше акт на бунт спрямо родителите му, защото това бе последното нещо, което те биха желали. Те бяха забелязали нежността, с която се отнасяше към животните, способността му бързо да печели доверието и приятелството на всяко четириного същество точно за една минута и се надяваха той да стане ветеринарен лекар. Горди се задушаваше от неотслабващата обич на майка си и баща си и когато те го подтикваха към кариера във ветеринарната медицина, той отхвърли тази възможност. Сега разбираше, че те са били прави и са желали единствено най-доброто за него. Наистина, дълбоко в себе си, той винаги бе смятал, че те са прави. Той беше лечител, а не пазител на реда.

Освен това, униформата и значката го привличаха, защото да си ченге изглеждаше добър начин да докажеш своята мъжественост. Въпреки огромния си ръст и мускули, въпреки острия си интерес към жените, той винаги бе вярвал, че другите го мислят за хермафродит. Като момче не се интересуваше от спорта, който бе завладял всичките му връстници от мъжки пол. А непрекъснатите разговори за коли го отегчаваха. Интересите му бяха насочени другаде и за някои изглеждаше изнежен. Въпреки че нямаше особен талант, обичаше да рисува. Свиреше на валдхорна. Природата го привличаше и той ненаситно можеше да наблюдава птиците. Отвращението му към насилието не бе придобито като възрастен; още от дете избягваше сблъсъците. Неговото миролюбие и сдържаността му в компания на момичета го правеха да изглежда, поне според него, някак не съвсем мъжествен. Ала сега, най-сетне, той разбираше, че не е нужно да доказва каквото и да било.

Трябва да се учи, да стане ветеринар. Щеше да е доволен. И родителите му щяха да са щастливи. Животът му пак щеше да потече в правилното русло.

Той затвори очи, въздъхна, искаше да заспи. Ала от тъмнината изникваха кошмарни видения на отрязани глави на кучета и котки, на разчленени и осакатени животни.

Бързо отвори очи, задъхвайки се.

Какво се беше случило с всички животни в Сноуфилд?

Служебното помещение до фоайето.

Без прозорци, без светлина.

Монотонният звън на капеща вода о металната мивка бе спрял.

Ала вече не бе тихо. Нещо помръдна в мрака. Издаваше тих, мокър, потаен звук, движейки се в съвсем тъмната стая.

Джени не успя да заспи и се отправи към ресторанта, наля си кафе и се присъедини към шерифа на ъгловата маса.

— Лайза спи ли? — попита той.

— Като пън.

— Как се справяш? Трябва да ти е много тежко. Всичките ти съседи, приятели…

— Трудно е да се скърби както му е редът — каза тя. — Някак си съм вцепенена. Ако се оставя да реагирам на всяка смърт, която има въздействие върху мен, да съм се подула от плач. Ето защо съм оставила чувствата си да се вцепенят.

— Напълно естествена реакция. Така се справяме всички.

Пиха още кафе, разговаряха за дребни неща. И тогава той попита:

— Омъжена ли си?

— Не. А ти?

— Бях.

— Разведен ли си?

— Тя почина.

— О, Господи, разбира се. Четох във вестниците. Извинявай. Преди година, нали? Автомобилна катастрофа?

— Връхлетя я камион.

Тя гледаше очите му и й се стори, че се замъглиха и вече не бяха толкова сини.