Дийн Кунц - Древният враг

От втория фургон излязоха шест души. ГОЛДСТЕЙН, РОБЪРТС, КОПЪРФИЛД, ХАУК. Последните двама бяха с костюми без знаци и без имена над зрителните стъкла. Те се придвижиха зад линията от въоръжени войници и застанаха до Бетънби, Валдес, Нивън и Ямагучи.

Тези десет души започнаха да разговарят помежду си с помощта на вградените в костюмите си радиостанции. Джени виждаше как устните им се мърдат зад плексигласовите визьори, обаче крякащите кутии на гърдите им не препредаваха нито дума, което означаваше, че разполагат с възможности да водят както публични, така и строго поверителни дискусии. Засега бяха избрали поверителността.

Но защо? питаше се Джени. Те нямат какво да крият от нас. Нали?

Генерал Копърфилд, най-високият от двадесетте, се отдели от групата зад първия фургон, стъпи на тротоара и се доближи до Брайс.

Преди Копърфилд да вземе инициативата, Брайс излезе напред:

— Господин генерал, искам да зная защо ни държат на мушка.

— Съжалявам — каза Копърфилд, обърна се към войниците, които стояха с каменни лица, и рече: — Добре, момчета. Положението е под контрол. Свободно.

Поради контейнерите с въздух, които носеха, войниците не можеха да заемат удобно класическата позиция свободно. Движейки се обаче с плавната хармония на прецизен в строевата подготовка екип, те веднага смъкнаха автоматите от раменете си, разтвориха краката си точно тридесет сантиметра, поставиха оръжията право долу отстрани и застанаха неподвижни, с лице напред.

Брайс бе прав, когато каза на Тал, че Копърфилд прилича на строг командир. За Джени бе очевидно, че в поделението на генерала няма проблеми с дисциплината.

Като се обърна отново към Брайс, Копърфилд се усмихваше иззад зрителното си стъкло и каза:

— Така по-добре ли е?

— По-добре е — каза Брайс. — И все пак искам обяснение.

— Просто СПД — отвърна Копърфилд. — Стандартна процедура на действие. Това е част от обичайната рутина. Нямаме нищо против теб или хората ти, шерифе. Ти си шерифът Брайс Хамънд, нали? Помня те от конференцията в Чикаго миналата година.

— Да, сър, аз съм Хамънд. Обаче вие все още не сте ми дали задоволително обяснение. Просто СПД не е достатъчно.

— Няма нужда да повишаваш тон, шерифе. — Копърфилд потупа с ръкавица крякащата кутия на гърдите си. — Това нещо не е просто един говорител. То е снабдено и с изключително чувствителен микрофон. Виждаш ли, когато отиваме в някое място, където може да има сериозно биологическо или химическо заразяване, ние трябва да отчитаме възможността, че можем да бъдем залети от множество болни и умиращи хора. Ние обаче просто не сме екипирани да провеждаме лечение. Ние сме изследователски екип. Занимаваме се стриктно с патология, а не с лечение. Нашата работа е да разберем всичко каквото можем за заразяването, така че снабдени както трябва медицински екипи да дойдат веднага след нас, за да се занимаят с оцелелите. Обаче умиращи и отчаяни хора могат да не разберат, че не можем да ги лекуваме. Такива хора биха могли да нападнат подвижните лаборатории от яд или чувство за безизходност.

— Или страх — вметна Тал Уитмън.

— Точно така — каза генералът, не забелязвайки иронията. — Нашите имитации на психологически стрес показват, че това е една реална възможност.

— А ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви — попита Джени, — ще ги убиете ли?

Копърфилд се обърна към нея. Слънцето озари зрителното му стъкло, превръщайки го в огледало, и за момент тя не можеше да го види. После той леко се отмести и лицето му отново изплува, не дотолкова, че тя да види как изглежда в действителност. Това бе едно нереално лице, ограничено от прозрачната част на шлема.

— Д-р Пейдж, предполагам — каза Копърфилд.

— Да.

— Е добре, докторе, ако терористи или агенти на чуждо правителство извършат акт на биологическа война срещу някоя американска общност, нашата работа, на мен и моите хора, е да изолираме микроба, да го идентифицираме и да предложим мерки за удържането му. Това е отрезвяваща отговорност. Ако позволим някому, дори на страдащите жертви, да ни възпре, опасността от разпространение на чумата ще нарасне драматично.

— Значи — каза Джени, продължавайки да го притиска, — ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви, вие ще ги убиете.

— Да — каза той сухо. — Дори благоприличните хора трябва понякога да избират по-малката от две злини.

Джени се загледа в Сноуфилд, който на утринното слънце приличаше на гробище не по-малко, отколкото в нощния мрак. Генерал Копърфилд имаше право. Каквото и да направеше за предпазване на екипа си, щеше да бъде по-малкото зло. Голямото зло бе направеното — или предстоеше да бъде направено — на този град.