Дийн Кунц - Древният враг

Пеенето рязко секна.

— Слава Богу! — каза Макс Дънбър с тръпка на облекчение, тъй като мелодичното пеене на детето бе непоносимо пронизващо, дразнещо, фалшиво. — Този глас направо пробиваше до корените на зъбите ми.

След като изминаха няколко секунди на тишина, Брайс понечи да се наведе към канала, за да го разгледа…

Всички извикаха, Лайза изпищя, а Брайс залитна назад от страх и изненада, ругаейки се, че не е бил по-предпазлив, вдигайки рязко револвера си и насочвайки дулото към нещото, което излезе от канала.

Ала това бе само вода.

Един дълга струя под високо налягане от изключително мръсна, мазна вода се изстреля почти до тавана и се изля надолу върху всичко. Избликът бе краткотраен, само за една-две секунди, и се разпръсна във всички посоки.

Няколко гнусни капки удариха Брайс по лицето. Отпред на ризата му се появиха тъмни петна. Течността смърдеше.

Тя представляваше точно това, което човек би очаквал да бликне назад от канал: мръсна кафява вода, струйки лепкава мътилка, частици от остатъците от сутрешната закуска, които се бяха промушили при изхвърлянето на отпадъците.

Горди взе едно руло хартия за ръце и те затъркаха лицата си и запопиваха лекетата по дрехите си.

Още се бършеха и чакаха да видят дали пеенето ще започне отново, когато Тал Уитмън влезе през една от летящите врати:

— Брайс, току-що ни се обадиха. Генерал Копърфилд и неговият екип са стигнали барикадата на пътя и са минали през нея преди няколко минути.

В кристалната утринна светлина Сноуфилд изглеждаше току-що почистен и спокоен. Лек ветрец поклащаше дърветата. Небето бе безоблачно.

Като излезе от хотела заедно с Брайс, Франк, д-р Пейдж и още няколко души, Тал Уитмън погледна нагоре към слънцето и гледката му припомни един спомен от детството му в Харлем. Той често си купуваше бонбони от вестникарската будка на Боуз, която се намираше до блока с апартамента на леля Беки. Брайс предпочиташе лимоновите дражета. Те притежаваха най-приятния оттенък на жълтото, който той бе виждал. И сега, тази сутрин, той видя, че слънцето имаше точно същия оттенък на жълтото и висеше като огромно лимоново драже. Това му припомни с изненадваща сила вида, шумовете и миризмите на вестникарската будка на Боуз.

Лайза вървеше зад Тал. Всички спряха на тротоара и зачакаха пристигането на поделението за защита от ХБВ отдолу по склона.

В подножието на хълма не се движеше нищо. Планинският склон бе притихнал. Очевидно екипът на Копърфилд още бе далеч.

Чакайки на лимонената светлина, Тал се питаше дали вестникарската будка на Боуз продължава да работи на старото си място. Най-вероятно бе празна, мръсна и порутена. Или може би продаваше списания, тютюн и бонбони само като параван за незаконна продажба на наркотици.

С възрастта Тал все по-остро усещаше една тенденция към израждане на всичко. Приятните квартали западаха, западналите запустяваха, запуснатите се рушеха. Редът даваше път на хаоса. Това можеше да се види навсякъде. Повече убийства с всяка следваща година. Все по-голяма злоупотреба с наркотици. Спираловидни темпове на нападения, изнасилвания, кражби с взлом. Това, което спасяваше Тал от песимизма по отношение на бъдещето на човешкия род, бе неговото страстно убеждение, че добрите хора — хората като Брайс, Франк и д-р Пейдж; хората като леля му Беки — ще съумяват да задържат течението на израждането и може би от време на време да го обръщат назад.

Обаче вярата му в силата на добрите хора и отговорните действия се бе изправила пред една сериозна проверка тук в Сноуфилд. Това зло изглеждаше непобедимо.

— Чуйте! — каза Горди Брогън. — Мотори.

Тал погледна към Брайс:

— Мислех, че не трябва да ги очакваме по-рано от обяд. Те идват три часа по-рано.

— Обяд е възможно най-късното време на пристигане — каза Брайс. — Копърфилд искаше да дойде колкото може по-скоро. Съдейки по разговора ми с него, той е твърд командир, човек, който обикновено получава от хората си това, което иска.

— Точно като теб, а? — попита Тал.

Брайс го изгледа изпод сънливите си, отпуснати клепачи:

— Аз? Твърд? Защо, аз съм мек като котенце.

— Или като пантера — ухили се Тал.

— Идват!

В началото на Скайлайн роуд се показа една голяма кола и шумът от работещия й двигател ставаше все по-силен.

Колите на Поделението за гражданска отбрана от ХБВ бяха три. Джени ги гледаше как пълзят бавно нагоре по дългата стръмна улица към хотел Хилтоп.