Дийн Кунц - Древният враг

По-рано същия ден Бърт Сандлър, издателят от „Уинтъргрийн и Уайл“, бе подготвил Корело по телефона от Лондон за възможността Флайт да направи отрицателно впечатление на журналистите, но Сандлър нямаше защо да се тревожи. Новинарите ставаха все по-нетърпеливи, докато Флайт се окашля няколко пъти шумно, в микрофона, но когато най-после започна да говори, те се омаяха за една минута. Той им разказа за колонията на остров Роъноук, за напуснатите селища на маите, за загадъчно изчезналите морски обитатели и за армията, безследно изчезнала в хиляда седемстотин и единадесета година. Постепенно множеството притихна. Корело си отдъхна.

Флайт им разказа за ескимоското селище Енджикуни, намиращо се на осемстотин километра северозападно от аванпоста на Канадската кралска моторизирана полиция в Чърчил. През един зимен следобед на ноември хиляда деветстотин и тридесета година един френско-канадски трапер и търговец, Джо Лабел, се отбил в Енджикуни и открил, че всички живеещи там са изчезнали. Всички вещи, включително скъпоценните ловни пушки, били изоставени. Били оставени наполовина изядени блюда. Шейните (но без кучетата) си стояли там, което означавало, че не е възможно цялото село да се е изместило другаде. Селището, както Лабел се изразил по-късно, било „зловещо като гробище в глуха доба“. Лабел веднага отишъл в станцията на моторизираната полиция в Чърчил. Провели подробно разследване, но никога не открили и следа от жителите на Енджикуни.

Докато репортьорите си взимаха бележки и насочваха микрофоните на касетофоните си към Флайт, той им изложи своята зловеща теория за древния враг. Имаше ахкания от изненада, недоверчиви изражения, но нямаше взрив от въпроси или кресливо неверие.

Веднага щом Флайт свърши с четенето на подготвеното си изявление, Сал Корело изостави обещанието си за отговори на въпроси. Хвана Флайт под ръка и го избута през една врата зад импровизираната трибуна, на която стояха микрофоните.

Новинарите се развикаха възмутено при това предателство и връхлетяха върху трибуната, опитвайки се да последват Флайт.

Корело и професорът влязоха в служебния коридор, където ги очакваха няколко души от охраната на летището. Един от пазителите на реда затръшна и заключи вратата след тях, изолирайки крещящата тълпа репортери.

— Оттук — каза един от охраната.

— Хеликоптерът е там — рече друг.

Те закрачиха бързо по лабиринта от коридори, после надолу по бетонни стъпала, през една метална врата и навън, по брулената от вятъра асфалтова площадка, където ги очакваше лъскав син хеликоптер Бел Джетрейнджър II — луксозно летателно средство с прекрасна форма.

— Това е губернаторският хеликоптер — обясни Корело на Флайт.

— Губернатора? — каза Флайт. — Той тук ли е?

— Не. Но предоставя хеликоптера си на ваше разположение.

Докато се качваха в удобното отделение за пътници, витлата над главите им заработиха.

С притиснато до студеното прозорче чело, Тимоти Флайт наблюдаваше как Сан Франциско изчезва в нощта.

Беше развълнуван. Преди приземяването на самолета се чувстваше сънен и изморен; но вече не. Беше нащрек и гореше от нетърпение да научи повече за случилото се в Сноуфилд.

Хеликоптерът развиваше твърде голяма за този вид машини скорост и пътуването до Санта Майра отне по-малко от два часа. Корело — умен, бързо говорещ, занимателен мъж — помогна на Флайт да подготви друго изявление за хората от информационните средства, които ги очакваха. Пътуването премина бързо.

Приземиха се в средата на ограден паркинг зад окръжното полицейско управление. Корело отвори вратата на пътническото отделение преди спирането на витлата; изскочи от хеликоптера, обърна се към вратата му и брулен от вятъра на перките, подаде ръка на Тимоти.

Една агресивна група журналисти — по-многобройна от онази в Сан Франциско — изпълваше алеята. Притиснаха ги до телената ограда, крещейки въпроси с насочени напред микрофони и камери.

— Ще дадем изявления по-късно — извика му Корело. — Точно в този момент полицаите чакат, за да те свържат по телефона с шерифа горе в Сноуфилд.

Няколко полицаи преведоха Тимоти и Корело в зданието и през коридора в един кабинет, където ги очакваше униформен мъж. Името му беше Чарли Мърсър. Беше едър, с толкова гъсти вежди, каквито Тимоти не бе виждал досега — и с бързото и ефикасно държание на първокласен секретар.

Придружиха Тимоти до стола зад бюрото.

Мърсър набра някакъв телефонен номер в Сноуфилд и се свърза с шерифа Хамънд. Разговорът се транслираше по високоговорителите в помещението, така че нямаше нужда Флайт да държи слушалката, а и всички вътре можеха да чуват.