Дийн Кунц - Древният враг

— Но как за Бога Флайт е узнал за нещото? — попита Тал.

Брайс сви рамене:

— На този въпрос може да отговори само Флайт.

— Защо то не отвлече Лайза миналата вечер от тоалетната? Междувпрочем, защо не ни е отвлякло всичките?

— То просто си играе с нас.

— Забавлява се. Забавлява се по извратен начин.

— Точно така. Но смятам, че ни държи живи и за да разкажем на Флайт какво сме видели и да го подмамим тук.

— Иска да предадем на Флайт предложението за безопасен достъп.

— Просто сме примамка.

— Да.

— И когато изпълним предназначението си…

— Да.

Нещо се удари силно о стената на хотела. Прозорците издрънчаха и зданието като че ли се разтресе.

Брайс скочи така бързо, че преобърна стола си.

Още един удар. По-силен и по-шумен. Последва стържещ звук. Брайс слушаше напрегнато, опитвайки се да засече мястото на звука. Изглежда идваше от северната стена на зданието. Започваше от приземния етаж, но бързо започна да се изкачва, далеч от тях.

Тракащ звук. Като от кости. Като че ли костите на отдавнашни мъртъвци си проправяха път от гробница.

— Нещо голямо е — каза Франк. — Изкачва се от външната страна на хотела.

— Променящото формата си — каза Лайза.

— Но не в желеобразния си вид — каза Сара. — В естественото си състояние просто щеше да прелее през стената.

Всички се вторачиха в тавана, ослушвайки се и чакайки.

„Каква ли форма е приело този път?“ — питаше се Брайс.

Дращене. Почукване. Трополене.

Звуците на смъртта.

Ръката на Брайс бе по-студена от дръжката на револвера му.

Шестимата отидоха до прозореца и надникнаха навън. Мъглата бе покрила всичко.

И тогава на улицата, почти на една пресечка от тях, на мъжделивия кръг светлина около една натриева лампа нещо помръдна. Почти не се виждаше. Заплашителна сянка, изкривена от мъглата. На Брайс му заприлича на рак с големината на кола. Зърна паяковидни крака. Чудовищни клещи с трионовидни краища проблеснаха на светлината и отново потънаха в мрака. И ето: трескави, трептящи, търсещи дълги пипала. После нещото се скри отново в нощта.

— Точно такова нещо се катери по сградата — каза Тал. — Още един проклет рак като този. Направо излязъл от алкохолен делириум.

Чуха как стигна до покрива. Хитиновите му крайници почукваха и дращеха по плочите горе.

— Какво ли е намислило? — попита разтревожено Лайза. — Защо се преструва на това, което всъщност не е?

— Може би просто харесва мимикрията — отвърна Брайс. — Нали знаеш… по същия начин някои тропически птици имитират звуци просто за удоволствие само за да се чуят сами.

Шумът на покрива престана.

Шестимата зачакаха.

Нощта сякаш се бе присвила като диво животно, изучаващо жертвата си и изчакващо подходящия момент за нападение.

Бяха толкова неспокойни, че не можеха да седят. Продължиха да стоят до прозорците. Навън само мъглата се движеше. Сара Ямагучи каза:

— Сега посиняването на цялото тяло ми се изясни. Променящото формата си е обгръщало изцяло жертвите си и ги е изстисквало. Така че посиняването е причинено от грубо, продължително налягане върху цялото тяло. И по този начин те са се задушили, обвити от нещото, затворени херметически в него.

— Чудя се — каза Джени — дали създава консерванта докато стиска жертвите си.

— Да, вероятно — отвърна Сара. — Точно затова няма видими рани от инжектиране на никое от телата, които изследвахме. Консервантът най-вероятно е приложен към всеки сантиметър от тялото, впръскан във всяка пора. Нещо като осмозно приложение.

Джени си помисли за Хилда Бек, нейната икономка, първата жертва, която тя и Лайза откриха.

Потръпна.

— Водата — каза Джени.

— Какво? — възкликна Брайс.

— Онези локви с дестилирана вода, които открихме. Променящото формата си е изхвърлило тази вода.

— Как си го обясняваш?

— Човешкото тяло се състои най-вече от вода. Така че след като нещото погълне жертвата си, след като използва всеки милиграм от минералното съдържание, всеки витамин, всяка калория, то изхвърля ненужното: излишъкът е абсолютно чиста вода. Онези локви, които открихме, са единствените остатъци от стотиците изчезнали. Никакви тела. Никакви кости. Само вода… която вече се е изпарила.

Шумовете на покрива не се възобновиха; цареше тишина. Ракът-фантом бе изчезнал.

В мрака, в мъглата, в жълтеникавата светлина на уличните лампи нищо не помръдваше.

Най-накрая те се отдалечиха от прозорците и се върнаха обратно на масата.