Дийн Кунц - Древният враг

След малко я нямаше.

Лайза бе спряла да пищи. Дишаше тежко и плачеше.

Някои от останалите бяха потресени почти колкото момичето. Гледаха се един друг, но никой не говореше.

Брайс приличаше на бит човек.

Най-накрая той каза:

— Хайде. Да се връщаме в хотела преди да се е стъмнило съвсем.

На главния вход на хотела нямаше пазач.

— Неприятности — каза Тал.

Брайс кимна. Пристъпи предпазливо през двойната врата и за малко не настъпи една пушка, която лежеше на пода.

Фоайето бе пусто.

— По дяволите — каза Франк Отри.

Претърсиха мястото, стая по стая. Нямаше никой нито в трапезарията, нито в импровизираната спалня. Кухнята също бе празна.

Не беше даден нито един изстрел.

Никой не бе викал.

Но и никой не се бе спасил.

Още десет полицаи бяха изчезнали.

Навън бе настъпила нощта.

Шестимата оцелели — Брайс, Тал, Франк, Джени, Лайза и Сара — стояха до прозорците във фоайето на хотел Хилтоп. Отвън улица „Скайлайн роуд“ бе тиха и неподвижна, изпълнена с мозайка от нощни сенки и отблясъци от уличните лампи. Нощта тихо тиктакаше като бомба с часовников механизъм.

Джени си спомняше покрития пасаж до пекарницата на Либерман. Миналата нощ й се бе сторило, че има нещо на тавана на сервизния коридор, а Лайза бе сметнала, че е забелязала нещо да пълзи по стената; най-вероятно и двете бяха прави. Променящото формата си — или поне част от него — е било там, пълзейки безшумно по тавана и стените. По-късно, когато Брайс бе видял нещо да проблясва в канала вътре в този пасаж, сигурно бе съзрял тъмно кълбо от протоплазма, пълзящо по тръбата, което или ги е следяло, или е било заето с някаква непозната и неразгадаема задача.

Сещайки се също и за семейство Оксли в барикадирания кабинет, Джени каза:

— Загадката на заключената стая вече не е загадка. Това нещо може да се просмуче под вратата или през вентилационния канал. Ще му стигне и най-малката дупка или цепнатина. Колкото до Харълд Ордни… след като се е заключил в банята на хотел „Кендълглоу“, нещото сигурно е стигнало до него през канала на мивката или на ваната.

— Така е било и със заключените коли с жертви в тях — каза Франк. — То може да обгърне колата и да се промъкне през отдушниците.

— Ако иска — каза Тал, — то може да се движи много тихо. Ето защо толкова хора са били хванати неподготвени. То е било зад тях, промушвайки се под вратата или през отдушника, ставайки все по-голямо и по-голямо, но те не са знаели, че е там, докато не ги е нападнело.

Отвън по улицата се качваше рядка мъгла, идваща от долината. Около уличните лампи се образуваха мъгливи петна.

— Колко голямо мислите, че е? — попита Лайза.

Никой не отговори веднага. Сетне Брайс каза:

— Голямо.

— Може би колкото къща — рече Франк.

— Или колкото целия хотел — каза Сара.

— Дори по-голямо — каза Тал. — Все пак е нападнало целия град едновременно. Може да е като… като подземно езеро, езеро от жива тъкан под по-голямата част от Сноуфилд.

— Като Бог — рече Лайза.

— Хм?

— То е навсякъде — каза Лайза. — Вижда и знае всичко. Точно като Бог.

— Имаме пет патрулни коли — каза Франк. — Ако се разделим, вземем петте коли и потеглим оттук едновременно…

— То ще ни спре — каза Брайс.

— Може би няма да успее да ни спре всичките. Може би една кола ще успее да премине.

— Спряло е цял град.

— Е… добре — неохотно каза Франк.

Джени се обади:

— И без това сигурно ни слуша точно в този момент. Ще ни спре преди да стигнем до колите.

Всички погледнаха към каналите на климатичната инсталация до тавана. Нищо не се виждаше зад металните решетки. Нищо освен тъмнина.

Събраха се около масата в трапезарията на укреплението, което вече не бе укрепление. Престориха се, че им се пие кафе, защото пиенето на кафе заедно им даваше някакво чувство за общност и нормален живот. Брайс не си направи труда да постави някого на пост пред главните врати. Безсмислено беше да се охранява. Ако то ги поискаше, със сигурност щеше да ги получи.

Зад прозорците мъглата се сгъстяваше. Напираше върху стъклата.

Бяха принудени да говорят за видяното. Всички разбираха, че смъртта ги преследва и искаха да разберат защо и как е предопределено да умрат. Да, смъртта бе ужасяваща; обаче безсмислената смърт бе възможно най-лошата.

Брайс познаваше безсмислената смърт. Преди година един неудържим камион му бе изяснил всичко по този въпрос.

— Пеперудата — каза Лайза. — И тя ли е била като териера, като нещото… което хвана Горди?