Дийн Кунц - Древният враг

Сърцето на Тимоти биеше силно.

— Тогава всичко е ясно — каза той. — Ще дойда. Нямам друг избор.

— Не идвайте заради нас — възкликна Хамънд. — То може да ви пощади, защото казва, че сте неговият Свети Матей, неговият Марко, неговите Лука и Йоан. Но със сигурност няма да пощади нас, без значение какво казва.

— Ще дойда — заяви твърдо Тимоти.

Хамънд се поколеба. После продължи:

— Добре. Един от моите хора ще ви докара до блокадата на пътя за Сноуфилд. Оттам трябва да дойдете сам. Не мога да рискувам още един човек. Можете ли да шофирате?

— Да, сър — отвърна Тимоти. — Вие осигурете колата и аз ще дойда сам.

Линията заглъхна.

— Ало? — каза Тимоти. — Шерифе?

Никакъв отговор.

— Чувате ли ме? Шериф Хамънд?

Нищо.

То ги бе прекъснало.

Тимоти вдигна поглед към Сал Корело, Чарли Мърсър и двамата мъже, чиито имена не знаеше.

Всички те го гледаха, сякаш бе мъртвец и лежеше в ковчег.

„Но ако умра в Сноуфилд, ако древният враг ме вземе — помисли си той, — няма да има ковчег. Нито гроб. Нито вечен покой.“

— Ще ви закарам до блокадата на пътя — каза Чарли Мърсър. — Ще ви закарам лично.

Тимоти кимна.

Беше време да тръгва.

В три и дванадесет минути сутринта камбаните на сноуфилдската църква започнаха да бият.

Брайс стана от стола си във фоайето на хотел Хилтоп. Другите също наскачаха.

Сирената на пожарната зави.

Джени каза:

— Трябва да е пристигнал Флайт.

Шестимата излязоха навън.

Уличните лампи светваха и изгаснаха, хвърляйки подскачащи като марионетки сенки през движещата се мъгла.

В долния край на „Скайлайн роуд“ зави кола. Фаровете й пронизваха мъглата с безчувствен сребрист блясък.

Уличните лампи престанаха да премигват и Брайс пристъпи напред под водопада от мека жълта светлина на една от тях, надявайки се Флайт да го види през воалите от мъгла.

Камбаните продължаваха да бият, сирените виеха, а колата бавно се изкачваше по дългия хълм. Беше боядисана в зелено и бяло патрулна кола от поделението на шерифа. Намали ход и спря на пет метра от мястото, където бе застанал Брайс; шофьорът угаси фаровете.

Вратата се отвори и оттам излезе Флайт. Не беше това, което бе очаквал Брайс. Носеше очила с голям диоптър, от което очите му изглеждаха ненормално големи. Рядката му бяла, разрошена коса образуваше ореол около главата му. Някой от полицейското управление му бе услужил с импрегнирано яке с емблемата на полицейското управление на Санта Майра от лявата страна. Камбаните престанаха да бият. Сирените изстенаха прегракнало и спряха. Настъпи дълбока тишина.

Флайт оглеждаше потъналата в мъгла улица, ослушвайки се в очакване.

Накрая Брайс каза:

— Очевидно не е готово да се покаже.

Флайт се извърна към него:

— Шериф Хамънд?

— Да. Нека влезем вътре и се разположим удобно, докато чакаме.

Трапезарията на хотела. Топло кафе.

Треперещи ръце тропаха с порцелановите чаши по плота на масата. Нервни ръце се свиваха и обгръщаха топлите чаши, за да могат да останат неподвижни.

Шестимата оцелели се бяха струпали около масата, приведени напред, за да чуват по-добре Тимоти Флайт.

Лайза явно бе очарована от английския учен, но отначало Джени имаше сериозни съмнения. Той изглеждаше съвсем като карикатура на безумен професор. Но когато започна да излага теориите си, Джени бе принудена да отхвърли първоначалното си неблагоприятно впечатление и скоро бе омаяна като Лайза.

Той им разказа за изчезналите армии в Испания и Китай, за изоставените градове на маите, за колонията на остров Роъноук.

Разказа им и за Жойя Верде, южноамериканско селище в джунглата, чиято съдба приличаше на тази на Сноуфилд. Жойя Верде, което означава Зелен Камък, бил търговски център на река Амазонка, далеч от цивилизацията. През хиляда деветстотин двадесет и трета година шестстотин и пет души — всички мъже, жени и деца, които живеели там — изчезнали от Жойя Верде в един единствен следобед, някъде между сутрешните и вечерните курсове на движещите се по постоянно разписание речни кораби. Първоначално помислили, че живеещите наблизо индианци, които обикновено били миролюбиви, внезапно са се настроили враждебно и неочаквано са атакували. Обаче не намерили нито тела, нито следи от борба, нито доказателства за плячкосване. На черната дъска в мисионерското училище открили бележка: „То няма форма и все пак притежава всички форми.“ Много от хората, които разследвали мистерията в Жойя Верде, бързо отхвърляли тези девет надраскани с тебешир думи като нямащи връзка с изчезването. Флайт мислеше другояче и след като го изслуша, Джени също стигна до такова заключение.