Дийн Кунц - Древният враг

Високо на едната стена, почти до тавана, металната решетка, покриваща вентилационната шахта внезапно се отскубна от болтовете си. Прелетя през стаята, падна с трясък на една празна маса и се стовари с още по-голям шум на пода.

Джени и останалите скочиха от столовете.

Лайза изпищя, сочейки натам.

Древният враг се подаде от шахтата. Висеше там на стената. Тъмен. Мокър. Пулсиращ. Като лъщящ, кървав сопол, провесил се от края на ноздрата.

Брайс и Тал посегнаха към пистолетите си, после се поколебаха. Не можеха да направят нищо.

Нещото продължи да се измъква от шахтата, издувайки се, гърчейки се, нараствайки в противна, възлеста, променяща се маса с големината на човек. Сетне, не спирайки да извира от стената, започна да се плъзга надолу. Оформи се като купчина на пода. Вече много по-голяма от човек и не секваща да се процежда от шахтата. Продължаваше да нараства.

Джени погледна към Флайт.

Лицето на професора не можеше да се опише с една дума. Изразяваше учудване, после ужас, после страхопочитание, после отвращение, после отново страхопочитание, ужас и учудване.

Гъстата, бълбукаща маса от тъмна протоплазма сега бе с големината на трима-четирима души и още от противната материя бликаше от вентилационната шахта в гнусен поток.

На Лайза й се догади и тя извърна лице.

Но Джени не можеше да откъсне очи от нещото. То излъчваше някакво уродливо очарование, което не можеше да бъде превъзмогнато.

В огромния куп безформена тъкан, която се бе избутала в помещението, започнаха да се оформят крайници, въпреки че нито един от тях не запазваше формата си за повече от няколко секунди. Човешки ръце, мъжки и женски, се протягаха, като че търсеха помощ. Тънки, мърдащи детски ръчички се образуваха от желеобразната тъкан и пръстите на някои от тях бяха разперени в безмълвна, покъртителна молба. Трудно бе човек да се отърси от илюзията, че това не са ръчички на деца, затворени вътре в променящото формата си чудовище; те бяха имитация, ръце-фантоми, част от него, а не част от някое дете. И нокти. Смайващо, ужасяващо разнообразие от нокти и животински крайници, които изникваха от протоплазмената супа. Имаше и части от насекоми, огромни, ужасяващо фантастични и яростно опитващи се да хванат нещо. Но всичко това се стопяваше обратно в безформената протоплазма почти толкова бързо, за колкото се и беше оформило.

Нещото изпълни цялата ширина на помещението. Сега бе по-голямо от слон.

Докато нещото се занимаваше с непрестанната, неуморна, мистериозна закономерност от, на пръв поглед, безцелни промени, Джени и другите отстъпваха към прозорците.

Навън, на улицата, мъглата изпълняваше собствен безформен танц, като, че бе призрачно отражение на променящото формата си нещо.

Флайт заговори с внезапна настойчивост, отговаряйки на въпросите, които Сара Ямагучи бе задала, сякаш усещаше, че не му остава много време за обяснения:

— Преди около двадесет години ми дойде на ум, че може би има връзка между масовите изчезвания и необяснените измирания на някои биологични видове в праисторическите геоложки ери. Като динозаврите, например.

Променящото формата си пулсираше и туптеше, издигайки се почти до тавана, изпълвайки целия далечен край на стаята.

Лайза се вкопчи в Джени.

Неопределена, но отвратителна миризма изпълни въздуха. Миризма на сяра. Като полъх от ада.

— Съществуват множество теории, които претендират, че обясняват смъртта на динозаврите — продължи Флайт. — Но нито една теория не отговаря на всички въпроси. Та значи аз се запитах… дали пък динозаврите не са били изтребени от друго същество, от естествен враг, който е бил по-добър ловец и боец? Трябва да е било нещо огромно. И нещо с много гъвкав скелет или изобщо без скелет, защото така и не е открита вкаменелост на какъвто и да било биологичен вид, който да е можел да води истинска битка с тези гигантски влечуги.

Тръпка премина през цялата купчина от тъмна, гърчеща се слуз. През процеждащата се маса започнаха да се показват десетки лица.

— Ами ако — каза Флайт — няколко от тези амебоидни същества са оцелели през милионите години…

От аморфната плът изникваха човешки и животински лица, трептейки в нея.

— … живеейки в подземни реки или езера…

Имаше лица без очи. Други нямаха усти. Но тогава се появиха очите и се отвориха. Бяха болезнено истински, пронизващи очи, изпълнени с болка, страх и страдание.

— …или в океанските дълбини…

Върху доскоро гладките лица се разпукаха усти.