Дийн Кунц - Зимна луна

За да не пречи на сестрите, Хедър се облегна на стената до вратата на интензивното отделение. Оттук виждаше стаята на Джак. Вратата й беше затворена, завесите на големите прозорци бяха спуснати.

В интензивното отделение миришеше на най-различни антисептични лекарства. Вече трябваше да е свикнала с тези остри миризми. Ала вместо това те я дразнеха изключително много и оставяха в устата й горчив вкус.

Когато най-накрая лекарите излязоха от стаята на Джак и тръгнаха към нея, те се усмихваха. Тя обаче имаше тревожното чувство, че носеха лоши новини. Усмихваха се, но в очите им се четеше нещо по-лошо от тъга — може би съжаление.

Д-р Уолтър Дилейни беше петдесетгодишен и беше много подходящ за ролята на умен баща в телевизионен комедиен сериал от началото на шейсетте. Имаше кестенява коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. Лицето му беше мъжествено красиво. Имаше меки черти. Излъчваше авторитет, но в същото време беше отпуснат, спокоен и улегнал като Ози Нелсън или Робърт Янг.

— Добре ли си, Хедър? — попита той.

Тя кимна:

— Държа се още.

— Как е Тоби?

— Децата понасят по-лесно тези неща. Ще се оправи веднага щом види баща си след няколко дни.

Дилейни въздъхна и потри с ръка лицето си.

— Господи, мразя света, който сме създали. — Хедър никога преди не го беше виждала толкова ядосан. — Когато аз бях дете, хората не се стреляха по улиците всеки ден. Имахме респект към полицията, знаехме, че тя стои между нас и варварите. И кога се промени всичко това?

Нито Хедър, нито Прокноу можеха да отговорят на този въпрос.

Дилейни продължи:

— Сякаш живея в някаква помийна яма, в лудница. Светът се управлява от хора, които не уважават никого и нищо, но в същото време те очакват от нас да ги уважаваме, да изпитваме съчувствие към убийците, защото с тях животът се е отнесъл толкова зле. — Отново въздъхна и поклати глава. — Извинявай. Днес ми е денят, в който работя безплатно в детската болница. Имаме две малки деца, които са се оказали в центъра на гангстерски престрелки — едното от тях е на три години, другото на шест. Та те са още бебета, за Бога. А сега и Джак.

— Не знам дали си чула последните новини — каза Емил Прокноу. — Намерили са в джобовете на мъжа, който е стрелял при бензиностанцията, кокаин и синтетичния РСР. Ако е употребил и двата наркотика едновременно…, ами това е доста силна смес.

— Като да взривиш атомна бомба в мозъка си — добави с отвращение Дилейни.

Хедър разбираше, че двамата наистина са много ядосани, но също така подозираше, че в момента те нарочно бавят лошата новина. На хирурга тя каза:

— Оказа се, че той няма увреждания на мозъка. Вие се опасявахте, но се оказа, че няма.

— Няма нарушения на говорния апарат — отвърна Прокноу. Може да говори, да чете, да пише, да извършва наум прости математически операции. Умствената му дейност, изглежда, не е нарушена.

— Което означава, че по всяка вероятност няма да има никакви свързани с мозъчната дейност физически недъзи — добави Уолтър Дилейни. — Но ще трябва да минат поне ден-два, преди да се уверим окончателно в това.

Емил Прокноу прокара слабата си китка през къдравата си коса и продължи:

— Той се възстановява много добре, госпожо Макгарви. Наистина се възстановява добре.

— Но — подкани го тя.

Лекарите се спогледаха.

— В момента — престраши се Дилейни — има парализа на двата крака.

— От кръста надолу — допълни Прокноу.

— А горната част? — попита тя.

— Тя е добре — увери я Дилейни. — функционира напълно нормално.

— Утре сутринта — каза Прокноу — ще погледнем отново за гръбначни счупвания. Ако ги открием, ще направим гипсово легло, ще го постелим с филц. В него ще обездвижим Джак от врата надолу до областта под таза и ще сложим екстензия на краката му.

— Ще може ли да ходи отново?

— Почти сигурно е.

Тя местеше очи от единия към другия лекар и чакаше лошата новина.

— Това ли е всичко? — попита Хедър.

Лекарите отново се спогледаха. Дилейниказа:

— Хедър, не съм сигурен, че разбираш какво очаква теб и Джак оттук нататък.

— Кажете ми.

— Той ще бъде обездвижен в специален костюм в продължение на три-четири месеца. Докато му свалят костюма, мускулите му от кръста надолу ще се атрофират сериозно. Няма да има сили да ходи. Всъщност тялото му ще е забравило как да ходи. Ще трябва да изкара седмици физиотерапия в болничен рехабилитационен център. Ще бъде много неприятно и болезнено.