Дийн Кунц - Зимна луна

— Кога?

— Не може да се каже. Ще трябва да чакаме. Може би никога.

Тя отвори очи, като се опитваше да не плаче. Взе чантата си от масата и я отвори, за да извади носна кърпичка.

Когато си издуха носа и попи очите си, хирургът продължи:

— Има и още едно нещо. Когато отидете при него в интензивното, ще видите, че е обездвижен с ремъци.

Накрая Хедър го погледна в очите.

— Куршум или парче от куршум е ударило гръбнака. По гърба има белези, но не забелязахме счупване.

— Белег ли? Толкова ли е сериозно?

— Зависи дали има пострадал нерв.

— Парализа?

— Докато не дойде в съзнание и не направим изследвания, няма как да разберем. Ако има парализа, отново ще проверим за счупване. Важното е, че не е засегнат гръбначният мозък. Не е толкова лошо. Ако има парализа и ние открием фрактурата, ще го сложим на екстензии. Можем да лекуваме фрактури. Не е фатално. Има голяма вероятност да го изправим отново на крака.

— Но няма пълна гаранция — добави тя тихо.

Той се поколеба. После отвърна:

— Никога няма пълна гаранция.

Стаята, една от осемте, имаше големи прозорци, които гледаха към помещението за персонала на интензивното отделение. Завесите бяха дръпнати настрани, за да могат медицинските сестри да виждат директно пациента от мястото си. Джак беше свързан към монитор, който постоянно предаваше данни към терминала на централния пулт. Освен това беше сложен на система, която му осигуряваше глюкоза и антибиотици. Раздвоена тръба за кислород беше прикрепена леко пред ноздрите му.

Хедър очакваше да се шокира, когато види Джак, но той изглеждаше по-зле и от очакваното. Беше в безсъзнание, лицето му беше отпуснато. Неподвижността обаче не беше единствената причина за неговия плашещ външен вид. Кожата му беше бледа, с тъмносини кръгове около хлътналите му очи. Устните му бяха толкова сиви, че тя се сети за пепелта и за цитата от Библията. Сякаш наистина беше произнесено силно на глас — пепел от пепелта и прах, от прахта. Той изглеждаше с пет или десет килограма по-слаб, от сутринта, когато бе отишъл на работа. Като че борбата му за живот беше продължила седмица, а не само няколко часа.

В гърлото й заседна буца и тя преглътна трудно. Не можеше да говори. Макар че той беше в безсъзнание, не искаше да му говори, докато не се увереше, че може да се контролира. Някъде беше чела, че дори пациентите в кома чуват какво говорят хората около тях, на някакво дълбоко подсъзнателно ниво могат да разберат насърчителните думи и те да им подействат. Тя не искаше Джак да улови треперенето от страх или съмнението в гласа й — или каквото и да било друго, което можеше да го разстрои или да усили страха и депресията, които вече го бяха обзели.

В стаята цареше пълна тишина. Звукът на кардиомонитора беше изключен и линиите на сърцето се виждаха само на екрана. Богатият на кислород въздух струеше толкова слабо от тръбичката пред носа му, че тя едва го чуваше, и то само когато се навеждаше по-близо до него. Шумът от дишането му също беше слаб, като на спящо дете. Навън барабанеше дъждът, тропаше и се плискаше по прозореца, но това бързо се превръщаше във фонов шум, още една форма на тишината.

В момента повече от всичко на света тя искаше да хване ръката му. Но ръцете му бяха скрити под дългите ръкави на, ортопедичния костюм. Иглата на системата изчезваше някъде под единия ръкав.

Тя колебливо докосна бузата му.

Накрая каза:

— Тук съм, скъпи.

Той с нищо не показа, че я е чул. Нито очите, нито клепачите му помръднаха. Сивите му устни останаха леко разтворени.

— Д-р Прокноу каза, че всичко ще бъде наред — продължи тя. — Ще си тръгнеш излекуван оттук. Заедно ще се справим. По дяволите, преди две години, когато моите родители ни дойдоха на гости за една седмица, ето това беше истинско изпитание. Майка ми не спря да хленчи в продължение на седем дни, а баща ми се напиваше и се караше. Твоето е бял кахър в сравнение с това, не мислиш ли?

Никакъв отговор.

— Тук съм — продължи тя. — И ще остана тук. Няма да ходя никъде. Само аз и ти, нали така?

На екрана на монитора светлозелената трепкаща светеща линия отбелязваше сърдечната-активност, която вървеше без прекъсване и пиукане, слабо, но стабилно. Ако Джак беше чул какво му каза тя, сърцето му не беше реагирало на нейните думи.

В ъгъла имаше стол с права облегалка. Тя го премести до леглото. На посетителите в интензивното отделение беше разрешено да остават не повече от десет минути на всеки два часа, за да не изморяват пациентите и да не пречат на сестрите.