Дийн Кунц - Зимна луна

Бялата снежна мантия върху полето беше изцапана само от неговите следи към и от гората.

Той влезе в къщата.

Заключи вратата.

В голямата кухня дълго стоя неподвижно пред огъня в тухлената камина. Все още беше облечен с връхните си дрехи, но въпреки това не можеше да се стопли.

Стар. Беше стар човек. На седемдесет. Старец, който беше живял твърде дълго сам, който силно тъгуваше по жена си. Ако го беше обзело старческо слабоумие, кой щеше да забележи? Стар, самотен мъж с клаустрофобия, който си въобразява разни неща.

„Глупости“ — каза си той след известно време.

Беше самотен, вярно, но не беше слабоумен.

След като свали ушанката, палтото, ръкавиците и обувките, той извади от заключен сандък в стаята с библиотеката няколко ловни пушки и ги зареди.

Ме Хонг, която живееше от другата страна на улицата, дойде да наглежда Тоби. Съпругът й също беше ченге, макар и да не работеше в подразделението на Джак. Тъй като Хонг още нямаха деца, Ме можеше да остане до късно, ако се наложеше Хедър да стои дълго в болницата.

Луи Силвърман и Ме останаха в кухнята, а Хедър намали телевизора и каза на Тоби какво се е случило. Тя седна на табуретката за крака и след като отмести настрани одеялата, приседна до него на фотьойла. Хвана малките му ръчички.

Не сподели с него най-тъжните подробности, защото осемгодишното дете нямаше да може понесе толкова много. От друга страна, не можеше и да представи като твърде безобидно станалото, защото бяха семейство на полицай. Живееха със страха, че ще се случи нещо подобно на това, което ги беше поразило тази сутрин. Дори и едно дете имаше правото да знае, че неговият баща е бил тежко ранен.

— Може ли да дойда с теб в болницата? — попита Тоби, стиснал здраво дланите й.

— За теб е най-добре да останеш тук, скъпи.

— Вече не съм болен.

— Да, не си.

— Чувствам се по-добре.

— Не е необходимо да пренасяш твоите микроби на татко.

— Той ще се оправи, нали?

Можеше да му даде само един отговор, макар и да не беше сигурна доколко отговаря на истината:

— Да, скъпи, ще се оправи.

Погледът му беше безмилостно прям. Искаше да знае истината. В този миг изглеждаше много по-възрастен от своите осем години. Сигурно децата на ченгетата растяха по-бързо от другите, по-бързо, отколкото би трябвало.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Да, сигурна съм.

— К-къде е бил улучен?

— В крака.

Не беше лъжа. Това беше едно от местата, в които той беше прострелян. В крака и два пъти в гърдите, беше й казал Кроуфърд. Два изстрела в гърдите. Господи! Какво означаваше това? Поне не беше улучен в главата. Томи Фернандес беше прострелян в главата и нямаше никакви шансове да оживее.

Искаше й се да заплаче от мъка, но не смееше да го направи, не и пред Тоби.

— Не е чак толкова лошо, в крака — изрече Тоби, но долната му устна трепереше. — Ами какво е станало с лошия?

— Мъртъв е.

— Татко ли му е видял сметката?

— Да, той.

— Добре — каза момчето замислено.

— Татко ти е постъпил правилно. Сега ние също трябва да постъпим правилно, да бъдем силни, нали?

— Ъхъ.

Беше толкова малък. Не беше честно да се стоварва такава тежест на толкова малко дете.

— Татко трябва да знае, че сме добре, че сме силни, за да не се притеснява за нас и да се концентрира върху своето оздравяване — каза тя.

— Добре.

— Така те искам, мое момче. — Хедър стисна ръцете му. Много се гордея с теб, знаеш ли?

Тоби неочаквано се смути и заби поглед в пода.

— Ами… Аз… Аз се гордея с татко.

— И би трябвало, Тоби. Татко ти е герой.

Той кимна, но не можа да каже нищо. Лицето му се беше изкривило, докато се опитваше да потисне сълзите.

— Дръж се добре с Ме.

— Добре.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Кога?

— Веднага щом мога.

Той скочи от фотьойла и с такава сила се хвърли на врата й, че едва не я събори от табуретката. Тя го прегърна. Тоби се тресеше като от студ, макар че вече беше здрав. Хедър силно стисна очи и така прехапа езика си, че едва не потече кръв от него. Да е силна, да е силна, по дяволите!

— Трябва да вървя — каза тя тихо.

Детето се отдръпна от нея.

Тя му се усмихна и приглади разрошената му коса.

Синът й отново седна на фотьойла и сложи краката си на табуретката. Тя го зави с одеялата, след което отново увеличи звука на телевизора.

Елмър Фъд се опитваше да довърши заека Бъни. Побълкан Жаек. Бум-бум, бам-бам, туп-туп, дрън и така постоянно в непрекъснато преследване.