Дийн Кунц - Зимна луна

Телефонът иззвъня.

Хедър остави книгата на фотьойла, отмести възглавничката и стана. Тоби беше изял крема и тя взе празната купа от ръцете му, за да я отнесе в кухнята.

Телефонът беше на стената до хладилника. Тя остави купата на масата и вдигна слушалката:

— Ало?

— Хедър?

— На телефона.

— Лайл Кроуфърд е.

Кроуфърд беше капитанът в подразделението на Джак, мъжът, на когото той докладваше.

Дали поради факта, че Кроуфърд никога не й се беше обаждал преди, или поради нещо в тона му, а може би беше просто инстинктът на съпруга на полицай, но тя веднага разбра, че се е случило нещо ужасно. Сърцето й заби учестено и за миг тя остана без дъх. После изведнъж започна да диша на пресекулки, много бързо, и всеки път произнасяше една и съща дума: „Не, не, не, не.“

Кроуфърд й говореше нещо, но Хедър не го чуваше. Сякаш, каквото и да беше станало с Джак, нямаше да се случи в действителност, докато тя отказваше лично да чуе ужасните факти.

Някой чукаше на задната врата.

Обърна се и погледна. През прозореца на вратата видя мъж в униформа, от която капеха дъждовни капки. Луи Силвърман, друго ченге от подразделението на Джак. Добър приятел от осем или девет години, може и от по-дълго време. Луи с бледото лице и разрешената рижа коса. Понеже беше приятел, той беше дошъл откъм задната врата, вместо да почука отпред. Не е толкова официално, по дяволите, не е толкова студено официално като при подобни случаи. Само приятел, който стои на задната врата. О, Господи, само един приятел, който носи новини!

Луи произнесе името й. Гласът му беше приглушен от стъклото. Толкова мрачно произнесе името й.

— Чакай, чакай малко — каза тя на Лайл Кроуфърд. Свали слушалката от ухото и я притисна до гърдите си.

Затвори очи, за да не гледа тъжното лице на Луи, долепено до прозореца на вратата. Толкова сиво беше лицето му. Толкова сиво и изпито. Той също обичаше Джак. Бедният Луи.

Тя прехапа долната си устна и силно стисна очи. Държеше телефона с двете ръце, притиснат до гърдите. Опитваше се да намери сили. Молеше се на Господ да й даде сили.

Чу превъртането на ключ в задната врата. Луи знаеше, че криеха резервния на верандата.

Вратата се отвори. Той влезе, а зад него шумеше усилващият се дъжд.

— Хедър — каза той.

Звук на дъжд. Дъжд. Студен и безмилостен звук на дъжд.

Утрото в Монтана беше свежо и синьо, пронизано от планини с бели като ангелски роби върхове, украсени със зеления цвят на горите и с плавните контури на поляните в подножието, които още спяха под снежното покривало. Въздухът беше толкова чист и на човек му се струваше, че би могъл да зърне оттук земята чак до Китай.

Едуардо Фернандес беше застанал на входа на къщата си в ранчото. Той гледаше надолу към покритите със сняг поля и горите, които се намираха на стотина метра на изток. Боровете растяха нагъсто и простираха плътните си сенки чак до земята. Сякаш нощта беше в капана на техните могъщи клони и не можеше да избяга дори и след като изгрееше слънцето в безоблачното небе.

Цареше дълбока тишина. Едуардо живееше сам. Най-близкият му съсед се намираше на около три километра оттук. Не духаше вятър и всичко беше неподвижно в просторната панорамна гледка. Само две хищни птици, може би ястреби, кръжаха безшумно в небето.

Малко след един часа, когато нощта обикновено преминава в необезпокоявана тишина, Едуардо се събуди от някакъв странен звук. Колкото повече се вслушваше в него, толкова по-странен му се струваше. Той стана от леглото, за да види откъде идва шумът. Ала с изненада откри това, от което се страхуваше. След като седем десетилетия стоически понасяше превратностите на живота и след като беше постигнал душевен мир и беше приел, че смъртта е неизбежна, вече нищо не можеше да го уплаши. Затова загуби самоконтрол, когато миналата нощ сърцето му бясно заби, а стомахът му се сви от страх само заради странния и необичаен звук.

За разлика от другите мъже на седемдесет и пет години Едуардо рядко страдаше от безсъние и нощем спеше непробудно осем часа. Денем вършеше физическа работа, а вечерите прекарваше в уединение с хубавите книги. Тези умерени навици му позволиха да си остане все така енергичен и на преклонна възраст, без да се оплаква от нищо. Самотата беше единственото наказание на съдбата, откакто преди три години почина Маргарет. И когато в редките случаи се будеше посред нощ, той беше сънувал напусналата него и живота съпруга.