Дийн Кунц - Зимна луна

От устата му излизаше бяла пара. От щипещия студ бузите му бяха поруменели. Той се успокои, като съсредоточи вниманието си — и изпита удоволствие от това — върху познатите неща.

Известно време постоя на поляната, изучавайки дърветата, които миналата нощ бяха излъчвали кехлибареното сияние на черния фон на гъстата гора. Сякаш бяха обладани от някакво неземно присъствие, като Бог с листа и клони, който гори, без да изгаря. Тази сутрин дърветата не изглеждаха по-различно от милионите други борове по света. Може би бяха само малко по-зелени.

Дръвчетата в края на гората бяха по-млади от тези, които се издигаха зад тях. Бяха високи само девет-десет метра, на възраст около двайсет години. Имаше чувството, че ги познава по-добре, отколкото много хора — роднини и приятели.

За него гората беше като катедрала. Дебелите стволове на вечно зелените дървета приличаха на гранитни колони на неф, подпиращи сводестия таван от широки зелени клони. Тишината с боров аромат беше идеалното място за медитация. Когато вървеше след криволичещите еленови следи, той често имаше чувството, че се намира в свято място, че не е само човешко същество от плът и кръв, а наследник на вечността.

Винаги чувстваше сигурност в гората.

До този момент.

Поляната свърши и той нагази в мозайката от сенки и слънчева светлина под преплитащите се борови клони. Не откри нищо нередно. Нито по стволовете, нито по клоните имаше следи от изгаряне. Никакви въглени, нито дори следи по кората и игличките. Снегът в подножието на дърветата не се беше разтопил. Единствените следи по него бяха тези на елен, миеща мечка и по-дребни животни.

Отчупи парче дървесна кора от един от боровете и я потърка между палеца и показалеца си. Не забеляза нищо необичайно.

Навлезе по-дълбоко в гората, подмина мястото, където през нощта бяха сияли дърветата. Някои от по-старите борове бяха високи над шейсет метра. Сенките бяха повече и по-тъмни от пъпките на ясена в началото на март, а слънцето едва проникваше през гъстото покривало от клони.

Не беше спокоен. Сърцето му биеше силно и учестено.

Не откриваше нищо необичайно в гората, но въпреки това не беше спокоен.

Устата му пресъхна. По гърба му преминаваха студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа.

Изнервен, Едуардо се обърна и тръгна по следите, които беше оставил по килима от сняг и паднали борови иглички. Скърцането на стъпките му по снега изплаши дремеща сова и я прогони от тайното й скривалище на някой от високите клони.

Почувства някаква нередност в дърветата. По-точно не можеше да го определи. Това засили нервността му. Някаква нередност. По дяволите, какво имаше предвид? Нередност.

Крясъкът на совата.

Черни борови конуси с иглички върху бял сняг.

Бледи лъчи слънчева светлина, пронизващи на места сивозелените клони.

Всичко си беше наред. Мирно и тихо. И въпреки това беше нередно.

Когато стигна до края на гората, където покритите със сняг полета се виждаха между дърветата, той внезапно изпита някаква убеденост, че няма да стигне до откритото, че нещо се е устремило към него зад гърба му. Някакво същество, за което имаше толкова смътна представа, колкото и за тази нередност, която усещаше и която витаеше навсякъде около него. Забърза. Страхът го поглъщаше стъпка по стъпка. Крясъкът на совата сякаш беше преминал в дразнещ писък. Писък, нереален като в кошмар. Запрепъва се по голия път. Сърцето му биеше още по-силно. Обърна се назад с вик. Мислеше, че ще се изправи пред демона, който го преследваше.

Разбира се, беше сам.

Сенки и слънчева светлина.

Крясъкът на сова. Мек и самотен звук. Както винаги.

Наруга се и отново се насочи към поляната. Когато стигна до нея, дърветата останаха зад гърба му. Беше в безопасност.

После, мили Исусе Христе, страхът отново го обзе. По-силен от всякога, абсолютна увереност, че то идваше — какво? — че със сигурност щеше да го докопа. Че ще го убие, че е готово да извърши нещо много по-лошо от убийство, че има нечовешки цели и неизвестни сили, които му бяха толкова неясни и странни, че надхвърляха границите на неговото разбиране и въображение. Този път беше в хватката на ужас, толкова черен и дълбок, толкова безумен, че не можеше да събере смелост да се изправи срещу нормалния ден, който му предстоеше. Ако изобщо денят щеше да е нормален. Затича към къщата, която му се стори, че е отдалечена на много повече от стотина метра. Цитадела извън неговия обсег. Нагази в плиткия сняг, после стигна до по-дълбокия, запрепъва се и накрая изкачи хълма. От устата му излизаха панически звуци: „Ъх, ъх, ъх-х-х-х, ъх, ъх“. Разумът му беше потиснат от животински инстинкт. Посъвзе се едва когато се озова пред стълбите на къщата. Изкачи ги, след което се обърна и изкрещя: „Не!“ в ясния, белоснежен и син ден в Монтана.