Дийн Кунц - Зимна луна

Звукът не беше толкова силен, колкото всепроникващ. Тихо туптене, което пулсираше като серии от вълни, носещи се срещу морски бряг. Звукът се придружаваше от един по-слабо различим тон, който беше почти неземен, треперещ. Зловеща електронна вибрация. Не само, че я чуваше, но и я чувстваше. Тя вибрираше в зъбите, в костите му. Стъклата на прозорците отекваха при този звук. Когато долепи длан до стената, можеше да се закълне, че чувства звуковите вълни да витаят из цялата къща, като бавното биене на сърце под мазилката.

Този пулс се съпровождаше от усещането за натиск. Сякаш чуваше как някой или нещо се опитва да се освободи от тясно затворено пространство, като ритмично удря по стените. Сякаш се опитваше да избяга от затвор или да разбие някакво препятствие.

Но кой?

Или какво?

Накрая стана от леглото, обу си панталоните и обувките и излезе от къщата. Видя светлина в гората. Но това не беше обикновена светлина.

Той не беше суеверен. Дори като млад се гордееше със своята уравновесеност, здрав разум и прагматичен подход към живота. Авторите на книгите, които бяха подредени в неговата библиотека, бяха известни с ясния си и прост стил на писане. Те не търпяха фантазиите. Представяха света такъв, какъвто е, а не, какъвто може да бъде. Това бяха мъже като Ърнест Хемингуей, Реймънд Карвър, Форд Мадокс Форд.

Феноменът в горите в ниското не приличаше на нищо, което неговите любими писатели — всеки един от тях непоправим реалист — би могъл да включи в някоя от творбите си. Светлината не идваше от предмет, който се намираше сред боровете. По-скоро светеха самите борове. Излъчваха червеникаво-кехлибарено сияние, което сякаш произхождаше от вътрешността под кората на дърветата, от вътрешността на клоните. Като че корените им черпеха сокове от някакъв подземен източник, пълен с вещество, по-ярко и от боята, с която се изписваха циферблатите на ръчните часовници, за да се виждат в тъмното.

Светеха десетина-двайсетина бора. Като сияеща светлина в иначе непоколебимия черен мрак на гората.

Без съмнение загадъчният източник на светлината издаваше и странния звук. Когато звукът започна да утихва, сиянието също започна да избледнява. Накрая отново настъпиха мрак и тишина. Мартенската нощ стана тиха и тъмна. Едуард чуваше само своето дишане, а най-силната светлина идваше от сребърния полумесец на луната и перления отблясък на покритите със сняг поля.

Всичко продължи около седем минути, но на него му се стори много по-дълго.

Когато влезе в къщата, той застана на прозореца и зачака какво ще последва. Накрая, когато пролича, че всичко е свършило, той отново си легна.

Не можа да заспи веднага. Лежеше буден… и се чудеше.

Той всяка сутрин закусваше в шест и трийсет. Настройваше голямото късовълново радио на една чикагска станция, която предаваше международни новини двайсет и четири часа в денонощието. Необичайното нощно преживяване не беше причина да наруши навиците си и да промени рутината на своето ежедневие. Тази сутрин той закуси грейпфрути, две яйца с пържени картофи, стотина грама бекон и четири намазани с масло препечени филии. С напредването на възрастта не беше загубил вълчия си апетит. А благодарение на солидните храни имаше тяло на поне с двайсет години по-млад мъж.

Щом свършеше с яденето, обикновено изпиваше няколко чаши черно кафе, докато слушаше за неспирните проблеми по света. Новините по безспорен начин потвърждаваха колко мъдро е да живееш в отдалечено място без никакви съседи наоколо.

Тази сутрин, макар че се наслаждаваше на аромата на кафето по-дълго от обикновено и макар че радиото отново беше включено, когато стана от стола, той не помнеше и дума от новините. През цялото време беше наблюдавал гората през прозореца. Опитваше се да реши дали да отиде до поляните в подножието и да потърси доказателства за тайнственото явление.

С високи до коленете ботуши, с джинси, пуловер и яке с подплата от овча кожа, с ушанка, завързана под брадата му, той стоеше на верандата и не можеше да реши какво да прави.

Невероятно, но страхът не го беше напуснал, макар че странният пулсиращ звук и светлината сред дърветата не му бяха причинили нищо лошо. Какъвто и да беше страхът, той не се съмняваше, че беше въображаем, а не истински.

Накрая се ядоса на самия себе си и реши да счупи оковите на страха. Слезе по стълбите на верандата и тръгна към двора.

Пътят от двора към поляната беше покрит със сняг, дълбок на някои места петнайсет-двайсет сантиметра и до коленете на други, в зависимост от това дали вятърът го беше разпилял или натрупал. След трийсет години в ранчото той до такава степен познаваше земята и посоката на вятъра, че без да се замисля, избра най-лесния път.