Дийн Кунц - Зимна луна

Взе лъжица и купата с крем и отиде в хола. Отбеляза си още едно предимство да си безработен — работата не й пречеше да се грижи, за Тоби, когато той лежеше болен вкъщи и не ходеше на училище. Не се налагаше да наеме детегледачка. Хедър беше на негово разположение и можеше да му се притече на помощ винаги когато той я повикаше. Затова не споделяше нито един от греховете на работещите майки.

Разбира се, тяхната здравна осигуровка покриваше само осемдесет процента от цената на посещенията при лекаря в понеделник сутрин. Двайсетте процента, които трябваше да плаща, й правеха силно впечатление. Струваше й се много скъпо. Но това беше начинът на мислене на семейство Бекърман, а не на Макгарви.

Облечен в пижамата си, Тоби седеше пред телевизора. Беше вдигнал краката си на табуретката. Завит с одеяла, гледаше анимационни филми по кабелния канал, който беше изцяло програмиран за деца.

Хедър много добре знаеше какво й струваше абонаментът за кабелната телевизия. През октомври, когато още имаше работа, просто щеше да се опита да познае каква е сумата на таксата и щеше да сгреши с плюс-минус пет долара.

По телевизията малка мишка преследваше котка, която очевидно беше хипнотизирала да си мисли, че мишката е висока, с огромни кучешки зъби и кървавочервени очи.

— Портокалов крем за чревоугодници — каза Хедър и подаде купата и лъжицата на Тоби. — Най-хубавият на планетата, приготвен собственоръчно от мен.

— Благодаря, мамо — отвърна той, като й се усмихна. После се усмихна още по-широко на крема, след което отново закова поглед в анимационните герои.

От неделя до вторник той беше седял в леглото, без да вдига шум. Дори не настояваше да гледа телевизия. Беше спал толкова много, че тя започна да се тревожи. Но очевидно сънят беше това, от което се е нуждаел. Снощи за пръв път от неделя насам той успя да задържи нещо повече от течности в стомаха си. Яде крем и не го повърна. Тази сутрин рискува с две филии бял хляб и сега отново поиска крем. Температурата му спадна. Явно оздравяваше.

Хедър седна в другия фотьойл… На масата до нея имаше термос и тежка керамична чаша с червени и лилави цветя. Тя отвори термоса и доля чашата с прясно кафе с вкус на шоколад и бадеми. С наслада вдиша от ароматната пара, като се опита да не пресмята наум цената на всяка от чашите, пълни с този лукс.

Сви се на фотьойла и сложи възглавница под главата си. Отпи от кафето и взе роман на Дик Франсис. Отвори на страницата, която беше отбелязала, и се опита да се върне в света на английските обноски и маниери, морал и мистерии.

Чувстваше се виновна, макар че беше свършила домакинската работа и можеше спокойно да си чете. Когато и двамата работеха, с Джак си имаха график и конкретни задължения вкъщи. Все още се придържаха към тях. Когато я уволниха, тя настоя да поеме цялата домашна работа, но той отказа. Може би си мислеше, че ако й позволи да си запълва времето с домакински занимания, тя ще изпадне в депресия и никога няма да може да си намери друга работа. Винаги беше също толкова чувствителен за проблемите на другите хора, колкото и беше оптимистично настроен за собствените си перспективи. В резултат къщата беше чиста, прането изпрано и нейното единствено домашно задължение беше да наглежда Тоби. Което изобщо не беше никакво задължение, защото той беше много добро дете. Нейната вина беше ирационален и неизбежен резултат от обстоятелството, че по природа работеща жена, в настоящата икономическа рецесия тя беше лишена от възможността да се труди.

Беше кандидатствала и подала документи в двайсет и шест компании. Сега единственото, което й оставаше, беше да чака и да чете Дик Франсис.

Мелодраматичната музика и комичните гласове по телевизията не я разсейваха. Ароматното кафе, удобният фотьойл и зимният дъжд, барабанящ по покрива, й помагаха да остави настрана проблемите си и да се потопи в романа.

Хедър беше чела петнайсет минути, когато Тоби я заговори:

— Мамо?

— Да? — отвърна тя, без да откъсва очи от книгата.

— Защо котките винаги искат да убият мишките?

Тя отбеляза докъде е стигнала, хвърли поглед на екрана на телевизора, където друга котка и друга мишка участваха в ново преследване. Този път котката гонеше мишката.

— Защо не могат да бъдат приятели с мишките — попита момчето, — а да искат да ги убият?

— Просто такава е природата на котките — каза тя.

— Но защо?

— Така ги е създал Бог.

— Бог не обича ли мишките?