Дийн Кунц - Зимна луна

Смехът й можеше да премине в плач. Тя се допря толкова силно до перилата на леглото, че желязото се вряза болезнено в диафрагмата й. Тя обаче успя да го целуне по бузата, по бледата и гореща буза, а после и по сивите устни.

— Да, но си моят несретник — отвърна Хедър.

— Жаден съм — каза той.

— Сега ще извикам сестрата, ще видим какво ти е позволено да пиеш.

Мария Аликанте забързано влезе през вратата, след като мониторът на централния пулт й беше сигнализирал за промяната в състоянието на Джак.

— Той е буден, в съзнание е, казва, че е жаден — докладва Хедър.

— Човек има право, да е жаден след такъв тежък ден, нали? — каза сестрата на Джак, като завъртя леглото до нощното шкафче, на което имаше гарафа с леденостудена вода.

— Бира — промълви той.

Мария потупа банката на системата и отвърна:

— Ти какво мислиш, че ти вкарваме във вените цял ден?

— Не е „Хайнекен“.

— О, ти обичаш „Хайнекен“, а? Е, ние трябва да контролираме медицинските разходи, нали разбираш? Не можем да използваме вносен материал. — Тя наля трета чаша вода от гарафата. — От нас можеш да получиш само „Будвайзер“ интравенозно. Искаш или не?

— Искам.

Мария отвори чекмеджето на шкафчето, извади оттам гъвкава пластмасова сламка и каза на Хедър:

— Д-р Прокноу отново е на работа и в момента прави вечерните визитации. Д-р Дилейни също току-що пристигна. Щом забележа промяна в показанията на Джак от електроенцефалограмата, ще им ги дам да ги видят.

Уолтър Дилейни беше техният семеен лекар. Макар че Прокноу беше любезен и очевидно компетентен, Хедър би се чувствала по-добре, ако сред лекарите, грижещи се за Джак, има познато лице.

— Джак — каза Мария, — не мога да ти изправя леглото, защото трябва да лежиш хоризонтално. Също така не искам от теб да се опитваш да си вдигнеш сам главата. Разбрахме ли се? Нека ти повдигна аз главата.

Тя пъхна ръка под врата му и вдигна главата на десетина сантиметра над тънката възглавница. С другата си ръка държеше чашата. Хедър се протегна и сложи сламката в устата на Джак.

— Пий на малки глътки — предупреди го Мария. — Нали не искаш да се задавиш?

След шест или седем глътки, като правеше паузи, за да диша, той утоли жаждата си.

Хедър беше възхитена от постижението на съпруга си. Способността му да преглъща течности, без да се задавя, по всяка вероятност означаваше, че мускулите на гърлото му не са парализирани. Тя си даде сметка колко много се е променил животът и на двама им, щом такова незначително събитие като пиенето на вода без задавяне е станало за тях триумф. Този тъжен факт обаче не повлия на радостта й.

Щом Джак беше жив, винаги съществуваше обратен път към живота, който те познаваха. Дълъг път. Стъпка по стъпка. Малки, много малки стъпки. Но път съществуваше и в момента нищо друго нямаше значение.

Докато Емил Прокноу и Уолтър Дилейни преглеждаха Джак, Хедър използва телефона в стаята на сестрите, за да се обади вкъщи. Първо говори с Ме Хонг, а после и с Тоби. Каза им, че Джак ще се оправи. Знаеше, че поукрасява малко реалността, но малко позитивно мислене не вредеше.

— Мога ди да го видя? — попита Тоби.

— След няколко дена, скъпи.

— Аз съм много по-добре. С всеки ден ставам все по-добре. Вече не съм болен.

— Ще видя, като се прибера. А сега татко ти се нуждае от няколко дена, за да възвърне силите си.

— Ще му донеса сладолед с шоколад и фъстъчено масло. Този е любимият му. Такива не дават в болницата, нали?

— Не, не дават.

— Кажи на татко, че ще му донеса.

— Добре.

— Искам сам да му го купя. Имам пари от джобните.

— Ти си добро момче, Тоби.

Той смутено прошепна:

— Кога ще се върнеш у дома?

— Не знам, скъпи. Ще постоя тук засега. Ще се върна сигурно, когато си легнеш да спиш.

— Ще ми донесеш ли нещо от стаята на татко?

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо от неговата стая. Каквото и да е. Само да е нещо, което е било в стаята му, за да знам, като го получа, че има стая, в която той наистина лежи.

Несигурността и страхът, разкрити от молбата на момчето, едва не накараха Хедър да изгуби контрол, който до този момент поддържаше успешно само благодарение на желязната си воля. Сърцето й се сви и тя трябваше тежко да преглътне, преди отново да заговори:

— Да, добре. Ще ти донеса нещо.

— Ако съм заспал, събуди ме.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ти, фъстък. А сега трябва да вървя. Слушай Ме.

Смехът на момчето, който последва, беше сладка музика за ушите на Хедър.