Дийн Кунц - Зимна луна

— Само това ли? — попита отново тя.

— Това е достатъчно — отвърна Прокноу.

— Но можеше да е и много по-лошо — напомни им тя.

Когато отиде при Джак, тя свали страничната рамка на леглото и среса мократа коса на челото му.

— Много си красива — каза той.

Гласът му беше още слаб и тих.

— Лъжец.

— Красива си.

— Приличам на плашило.

Той се усмихна:

— Точно преди да загубя съзнание, се питах дали ще те видя отново.

— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.

— Май ще трябва наистина да се отправя на оня свят, а?

— И това няма да ти помогне. Ще те намеря където и да отидеш.

— Обичам те, Хедър.

— И аз те обичам повече от живота.

В очите й напираше гореща влага, но бе решила да не плаче пред него. Позитивно мислене. Поддържай духа висок. Клепачите му потрепнаха и той каза:

— Толкова съм уморен.

— Не мога да разбера защо.

Той се усмихна отново:

— Имах тежък ден в службата.

— Това ли било? Мислех, че вие, ченгетата, не правите нищо друго по цял ден, освен да висите в магазините за понички, да хапвате и да събирате рекет от наркопласьорите.

— Понякога бием и невинни граждани.

— Е, да, това сигурно наистина е уморително.

Джак затвори очи.

Тя продължи да гали косата му. Ръцете му все още бяха скрити от ръкавите на костюма, а на нея отчаяно й се искаше да не спира да го докосва.

Изведнъж той отново отвори очи и попита:

— Лутър мъртъв ли е?

Тя се поколеба, преди да му каже истината:

— Да.

— И аз така си помислих, но… се надявах…

— Ти си спасил жената, госпожа Аркадян.

— И това е нещо.

Клепачите му отново трепнаха и тежко се спуснаха.

— Ти по-добре си почивай, скъпи — каза тя.

— Видя ли се с Алма?

Алма Брайсън беше жената на Лутър.

— Не още, скъпи. Бях много заета тук, нали разбираш?

— Иди да я видиш — прошепна й той.

— Ще отида.

— Сега. Аз съм добре. Тя е тази, която… има нужда от теб.

— Добре.

— Толкова съм уморен — каза той и отново се унесе в сън.

Групата за подкрепа във фоайето на интензивното се състоеше от трима души, когато Хедър излезе от стаята на Джак — двама униформени полицаи, чиито имена тя не знаеше, и Джина Тендеро, съпругата на друг полицай. Те се зарадваха, когато им съобщи, че Джак е дошъл в съзнание. Знаеше, че бързо ще разнесат мълвата из целия полицейски отдел на Лос Анджелис. За разлика от лекарите те се отнесоха с разбиране, когато тя отказа да се спре по-подробно на парализата и лечението, което беше необходимо, за да се преодолее недъгът.

— Ще ви помоля някой от вас да ме закара у дома, за да си взема колата — каза Хедър. — Искам да отида да видя Алма Брайсън.

— Ще те заведа при нея и после у дома — предложи Джина. И аз трябва да се видя с Алма.

Джина Тендеро беше най-колоритната полицейска съпруга в подразделението на Джак и може би в целия градски полицейски отдел. Беше на двайсет и три години, но изглеждаше на четиринайсет. Тази вечер носеше обувки с дванайсетсантиметрови токчета, тесни черни кожени панталони, червен пуловер, черно кожено сако, огромен сребърен медальон с портрета на Елвис в средата и големи висящи обици. Обиците бяха с толкова сложна плетеница, че приличаха на онези главоблъсканици, с които напрегнатите бизнесмени се отпускаха. Лакът на ноктите й беше пурпурен, а сенките на очите й бяха само с един тон по-меки. Черната й къдрава коса се спускаше по раменете й. Приличаше на перука, каквито носят певиците като Доли Партън, но си беше нейната коса.

Макар че беше висока метър и шейсет без токчета и тежеше може би около петдесет килограма с мокри дрехи, Джина винаги изглеждаше по-едра от всички, които се намираха около нея. Докато вървеше с Хедър по болничните коридори, стъпките й отекваха по-силно и от тези на два пъти по-едър от нея мъж. Сестрите се обръщаха и се мръщеха неодобрително на досадното потропване на токчетата й.

— Добре ли си, Хед? — попита Джина, докато вървяха към четириетажния паркинг-гараж, пристроен към болницата.

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

В края на коридора минаха през зелената метална врата, която водеше към паркинга. Таваните бяха ниски и беше много студено. Около една трета от луминесцентните лампи бяха счупени въпреки телените решетки, които ги предпазваха. Сенките сред редиците от коли предлагаха безброй удобни места за криене.

Джина извади малък спрей от чантата си.

— Какво е това? — попита Хедър.

— Лютив спрей с миризма на червен пипер. Ти не носиш ли?