Дийн Кунц - Зимна луна

— Другите ще те отменят.

— Предпочитам и аз да участвам. Какво да правя иначе? Да седя и да размишлявам ли? Определено не искам да мисля за случилото се. Ако не се занимавам с нещо и съзнанието ми не е заето с него, направо ще полудея. Нали знаеш какво имам предвид?

Хедър кимна:

— Да, знам.

— Казват, че Джак ще лежи в болницата, после в рехабилитационно заведение в продължение на месеци, а ти и Тоби ще останете сами. Готова ли си за такова нещо?

— Ние ще го виждаме всеки ден. Ще бъдем заедно с него през цялото време.

— Нямам това предвид.

— Е, знам, че ще съм много самотна, но…

— И това нямам предвид. Ела, искам да ти покажа нещо.

Хедър я последва в спалнята и Алма затвори вратата след нея.

— Лутър постоянно се притесняваше да не остана сама, ако нещо му се случи. Затова ме научи да се грижа сама за себе си.

Седнала на тоалетката, Хедър с изненада наблюдаваше как Алма извади от скривалищата им цяла камара оръжия.

Изпод леглото извади пушка-помпа.

— Това е най-доброто оръжие за самоотбрана вкъщи, което можеш да намериш — каза тя. — Дванайсет патрона със сачми. Достатъчно мощна да отхвърли назад някой надрусан наркоман, който се мисли за Супермен. Не е необходимо да се прицелваш точно, само я насочваш и натискаш спусъка. Сачмите сами ще си свършат работата. — Алма постави пушката върху бежовото кадифе на леглото.

Зад гардероба измъкна тежка пушка с вентилируема цев, оптичен мерник и голям пълнител.

— Автомат „Хеклър и Кох НК 91“ — продължи да изброява Алма. — Тази не можеш да си я купиш вече толкова лесно в Калифорния. — Сложи го до пушката.

После отвори нощното шкафче и извади от него страховит пистолет:

— Деветмилиметров браунинг, полуавтоматичен. В другото шкафче имам още един такъв.

Хедър заговори:

— Господи, та ти тук имаш цял арсенал.

— Само различни оръжия за различни цели.

Алма Брайсън беше висока метър и седемдесет; имаше вид на амазонка. Беше привлекателна, слаба, с нежни черти и лебедова шия. Китките й бяха тънки и крехки като на десетгодишно момиченце. Изящните й ръце изглеждаха неспособни да се оправят с тежките оръжия, които показа, но очевидно боравеше добре с тях.

Хедър стана и каза:

— Разбирам да държиш пистолета за самоотбрана, дори и пушката. Но за какво ти е автоматът?

Алма погледна към оръжието с марка „Хеклър и Кох“ и отвърна:

— Достатъчно точен е да улучи в цел с диаметър един сантиметър. Стреля с патрони 7,62-и калибър, които могат да пробият дърво, тухлена стена, дори кола, и пак ще пронижат човека, който се крие зад тях. Много е надежден. Можеш да изстреляш стотици патрони, докато металът не започне да пари, и пак няма да засече. Мисля, че се налага да си вземеш един такъв, Хедър. Трябва да си подготвена.

Хедър се почувства сякаш беше тичала след белия заек, който в крайна сметка я беше отвел в един тъмен и непознат свят.

— Да съм подготвена за какво?

Гласът на Алма стана рязък от гняв:

— Лутър знаеше, че ще се случи така. Казваше, че политиците разграждат граденото от цивилизацията в продължение на хиляда години, но не строят нищо, което да го замести.

— Вярно, но…

— Казваше, че от ченгетата ще се очаква да оправят нещата, когато всичко започне да се руши. Но до този момент върху ченгетата ще бъде стоварена вината за толкова много неща и те ще бъдат обрисувани като злодеи до такава степен, че никой няма да има уважение към тях и няма да им позволи да опазят единно обществото.

Яростта беше бягството на Алма Брайсън от мъката и тъгата. Тя беше способна да потисне сълзите само с помощта на гнева.

Макар Хедър да се притесняваше, че методите на нейната приятелка за справяне с живота не са много нормални, тя не можеше да й предложи нищо друго по-ефективно. Съчувствието и състраданието бяха неуместни в случая. Алма и Лутър бяха женени от шестнайсет години и бяха отдадени един на друг. И понеже не можеха да имат деца, те бяха още по-близки един на друг. Хедър можеше само да си представи колко дълбока е болката на Алма. Светът беше жесток. Не беше лесно да откриеш истинската и искрена любов веднъж и почти невъзможно два пъти. Алма сигурно чувстваше, че най-щастливите години от живота й безвъзвратно са отминали, макар че беше само на трийсет и осем. Тя се нуждаеше от нещо повече от мили думи, нещо повече от рамо, на което да си поплаче. Нуждаеше се от някого или от нещо, на което да излее яда си — на политиците, на системата.

Сигурно гневът й в крайна сметка не беше нормален. Сигурно ако много повече хора се бяха ядосали достатъчно преди десетилетия, тази страна нямаше да достигне до това положение.