Дийн Кунц - Зимна луна

— Не?

— Къде си мислиш, че живееш, жена? В Дисниленд ли?

Докато изкачваха рампата с паркирани от двете страни коли, Хедър каза:

— Може би ще трябва да си купя един.

— Не можеш. Копелетата политици ги забраниха със закон. Нали не искаш някой беден заблуден изнасилвач да получи обриви по кожата? Помоли Джак или някой от нашите. Те ще ти набавят.

Джина караше малък евтин син форд, но колата беше снабдена с алармена система, която тя изключи с дистанционното, фаровете мигнаха, алармата писна и вратите се отключиха.

Те боязливо огледаха сенките около тях, влязоха вътре и отново заключиха вратите.

Джина запали колата и се забави, преди да превключи на скорост:

— Знаеш ли, Хед, ако искаш да поплачеш на рамото ми, не се стеснявай.

— Добре съм, наистина съм добре.

— Сигурна ли си, че не искаш да се откажеш?

— Той е жив, Джина. Мога да се оправя с всичко останало.

— Джак в инвалидна количка?

— Няма значение. Дори и да е така, по-важното е, че отново ще мога да говоря с него, да го прегръщам нощем.

Джина се вторачи в нея за няколко секунди. После каза:

— Щом го искаш. Знаеш на какво се подлагаш, но въпреки това го искаш. Винаги съм те смятала за такава, но е хубаво сега да се уверя, че съм била права.

— Смятала си ме за каква?

Джина вдигна ръчната спирачка, после даде на задна скорост, след което отвърна:

— За корава кучка.

Хедър повдигна рамене:

— Предполагам, че това е комплимент.

— И то какъв комплимент.

Когато Джина плати таксата на будката и излезе от паркинга, разпокъсаните облаци на запад бяха облени от величествената златистооранжева светлина на залеза. Въпреки това, когато прекосяваха града, добре познатите им улици и сгради бяха за тях далечни и чужди като пейзажа на непозната планета. Хедър Макгарви беше прекарала двайсетина години целия си живот като зрял човек — в Лос Анджелис, но сега се чувстваше като чужденка.

Двуетажната къща на Брайсънови в испански стил се намираше във Валей, на края на Бърбанк. Щастливото число 777 беше изписано на табелата на улицата, очертана от кленове. Голите клони на дърветата наподобяваха заострени пипала на паяк на фона на мрачното жълто-черно нощно небе. Градските светлини обаче го правеха no-скоро светло, отколкото тъмно. Пред къщата с номер 777 имаше няколко коли, включително и една черно-бяла.

В къщата беше пълно с близки и приятели на семейството. Някои от роднините и по-голямата част от приятелите бяха ченгета, облечени в униформи или с цивилни дрехи. Чернокожи, испаноезични, бели и азиатци се бяха събрали, за да изразят съчувствието си и да окажат подкрепа.

Хедър се почувства като у дома в мига, в който прекоси прага. Тук беше в много по-голяма безопасност, отколкото в света навън. Докато минаваше през хола и трапезарията, тя се поспря да размени няколко думи с приятели и откри, че новината за състоянието на Джак вече е достигнала до ушите на мнозина от тях.

По-внимателна от всякога, тя трябваше да се представи колкото се може по-добре като част от голямото полицейско семейство, отколкото като жителка на Лос Анджелис или като калифорнийка. Преди не беше така. Но сега беше трудно да запазиш духовната си принадлежност към един град, залян от наркотици и порнография, тресящ се от гангстерско насилие, потапящ се в цинизма в холивудски стил и управляван от политици демагози, продажници и некомпетентни некадърници. Тези разрушителни обществени сили разцепваха града — и страната — на кланове. И дори да чувстваше душевен комфорт в полицейската общност, тя осъзнаваше опасността, че може да бъде въвлечена в играта „ние срещу тях“.

Алма седеше в кухнята със сестра си Фей и още две жени. Всички те бяха заети да приготвят различни ястия. Режеха зеленчуци, белеха плодове, стържеха кашкавал. Алма съсредоточено месеше тесто за сладкиши. Кухнята ухаеше на печащи се сладкиши.

Когато Хедър докосна по рамото Алма, жената отмести очи от тестото и я погледна. Очите й бяха пусти като на пластмасов манекен. После тя примигна й избърса ръце в престилката.

— Хедър, нямаше нужда да идваш. Трябваше да останеш при Джак — каза тя.

Двете се прегърнаха и Хедър отговори:

— Много ми се иска да можех да направя нещо и да променя нещата.

— И на мен също, скъпа, и на мен също.

— Какво готвиш?

— Погребението ще е утре на обяд. Няма много време. Занимавам се с по-трудната част. След траурната церемония утре у дома ще дойдат много роднини и приятели. Трябва да ги нахраня с нещо.