Дийн Кунц - Зимна луна

Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.

Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.

— …може би… може би…

Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.

— Тоби? Тоби, погледни ме.

Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.

Фалстаф излая. Хедър си помисли, че е бил възбуден от целия шум, може би от слепия страх, който е усетил у нея. После обаче видя, че вниманието на кучето е приковано към прозореца над мивката. То излая пак силно и свирепо. Лаят му целеше да уплаши врага, който се намираше навън.

Тя се обърна точно навреме, за да види как нещо на верандата се промъкна наляво от прозореца. Беше тъмно и високо. Забеляза го с крайчеца на окото си.

Дръжката на вратата изтропа.

Радиото беше заблуждаваща маневра.

Докато Хедър грабне микроузито от плота, ритривърът изскочи пред нея и зае позиция пред купчината от тенджери и чинии, нагласена пред вратата. Той залая диво по дръжката, която започна да се върти нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Хедър хвана Тоби за рамото, бутна го към вратата за коридора и му каза:

— В коридора, но стой плътно зад мен — бързо!

Клечките кибрит бяха в джоба на якето й. Тя грабна една от двайсетлитровите туби с бензин. Можеше да вземе само една, защото не искаше да се разделя с узито.

Фалстаф беше като полудял. Лаеше толкова свирепо и бясно, че от устата му хвърчаха лиги, а козината му беше настръхнала. Опашката му беше приведена плътно до земята, опъната като струна. Сякаш щеше да се хвърли върху вратата още преди нещото отвън да влезе.

Бравата се отвори с твърдо щрак.

Нападателят имаше ключ. Или може би не му трябваше такъв. Хедър си спомни как радиото се беше включило само.

Тя отстъпи на прага между кухнята и коридора.

Докато дръжката се завърташе, по нея проблесваше отражението от кухненската лампа.

Тя сложи тубата с бензин на пода и хвана узито с две ръце.

— Фалстаф, махни се оттам! Фалстаф!

Щом вратата се отвори навътре, купчината от съдове се олюля.

Кучето се оттегли назад, докато тя продължаваше да го вика.

Импровизираното алармено устройство загуби равновесие и рухна. Тенджери, тигани и чинии западаха по пода, вилици и ножове задрънчаха едни в други като звънци, а стъклените чаши се разбиха.

Кучето отиде до Хедър, но продължи да лае бясно, с оголени зъби и див поглед.

Беше хванала здраво узито, махнала предпазителя. Пръстът й беше на спусъка. Ами ако автоматът засече? Нямаше. Беше работил безупречно, когато го изпробва в скалата на един каньон в отдалечен район над Малибу преди няколко месеца. Автоматичен огън, ехтящ между стените на тясното дефиле. Изскачащи нагоре празни гилзи. Миризма на гореща мед и изгорен барут. Куршуми, изстрелвани на безмилостни откоси леещи се като вода от маркуч. Но, Господи, какво щеше да стане, ако засече!

Вратата започна да се отваря навътре. Тесен процеп. Два-три сантиметра. После по-широко.

Нещо се промъкна през отвора на няколко сантиметра над дръжката. В този миг се потвърди кошмарът, нереалното стана реално, невъзможното изведнъж оживя. Това, което се появи, беше пипало, в по-голямата част черно, но изпъстрено с червени петна. Лъскаво и гладко като мокра коприна, може би с диаметър пет сантиметра в най-дебелата си част, която можеше да види. Тънко като червей на върха. То започна да опипва топлия въздух на кухнята, като се заогъва и запревива безсрамно.

Достатъчно. Нямаше нужда да гледа повече и не искаше. Затова откри огън. Така-така-така-така. И при най-лекото натискане на спусъка узито изхвърли шест или седем куршума, които направиха дупки в дъбовата врата и я разцепиха. Оглушителните експлозии отекнаха по стените.

Пипалото се отдръпна назад с пъргавината на камшик.

Тя не чу нито вик, нито неземен писък. Не знаеше дали изобщо е ранила нещото или не.

Нямаше намерение да ходи до верандата, за да провери. Изключено. Нямаше и да чака, за да види дали следващата атака щеше да бъде по-агресивна. И тъй като не знаеше колко бързо беше способно да се придвижва съществото, трябваше да увеличи дистанцията между нея и задната врата.