Дийн Кунц - Зимна луна

Джак отново заключи. Езикът на бравата щракна на мястото си.

Бяха обезопасени.

Докато Джак заковаваше и другата врата в задната част на къщата, Тоби помагаше на Хедър да трупа съдове, тенджери, чинии, чаши пред вратата между кухнята и задната веранда. Тази внимателно балансирана кула щеше да се събори и разбие със силен трясък дори само ако вратата леко се отвореше. Това щеше да ги алармира, ако в къщата имаше някой друг освен тях.

Фалстаф се държеше на разстояние от купчината, сякаш разбираше, че щеше да си има много големи неприятности, ако самият той я бутнеше.

— Ами вратата на мазето? — попита Тоби.

— Тя е безопасна — отвърна Хедър. — Няма-начин някой да проникне в мазето отвън.

Докато Фалстаф гледаше с интерес, те построиха подобно охранително устройство и пред вратата между кухнята и гаража. Тоби сложи най-отгоре няколко лъжици върху обърната метална купа.

Други купи, чинии, тенджери, тигани и вилици занесоха във фоайето. Когато Джак тръгнеше, щяха да изградят трета кула пред предната врата.

Хедър не можеше да спре да мисли, че тези „алармени устройства“ бяха неуместни.

Те не можеха обаче да заковат всички врати на първия етаж, защото можеше да им се наложи да избягат през някоя от тях. Тогава само щяха да бутнат настрана купчината от домакински съдове, да отключат бравата и да изчезнат. А пък и нямаха време да превръщат цялата къща в крепост.

Освен това която и да е крепост можеше да се превърне в затвор.

Дори и Джак да имаше малко повече време, за да подсигури малко по-добре къщата, той нямаше да се възползва от него. Каквито и мерки да се вземеха, многото прозорци правеха сградата трудна за отбрана.

Най-доброто, което можеше да стори, беше бързо да провери всеки прозорец на горния етаж, докато Хедър проверяваше на долния, за да се уверят, че всичките са заключени. Повечето от тях, изглежда, бяха залепнали от боята и никак не беше лесно да се отворят.

Прозорец след прозорец разкриваше стихията от сняг и вятър. Не забеляза сред тях нищо неземно.

В гардероба на Хедър до тяхната спалня Джак прегледа нейните вълнени шалове и избра един.

Намери слънчевите й очила в чекмеджето на тоалетното шкафче. Поиска му се сега вместо тях да имаше ски очила. Слънчевите очила нямаше да свършат толкова добра работа. Нямаше да може да върви до Пондероса Пайнс в този блясък, без да защити по някакъв начин очите си. Така рискуваше дори да ослепее.

Когато се върна в кухнята, където Хедър проверяваше ключалките на последния от прозорците, той отново вдигна телефонната слушалка, надявайки се да чуе сигнал. Напразно, разбира се.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Може би имаха часове или дори минути ценно време, преди страшилището да ги нападне. Той нямаше как да предположи дали нещото щеше да използва гъвкава тактика, или щеше да избере по-лесния начин. Нямаше как да разбере неговия начин на мислене, нито дали времето изобщо имаше някакво значение за него.

Чуждо. Едуардо беше прав. Абсолютно чуждо и непознато.

Невероятно странно.

Хедър и Тоби го придружиха до предната врата. Той прегърна Хедър и я целуна. По същия начин се сбогува и с Тоби.

Не искаше да губи време, защото можеше да размисли и да се откаже. Пондероса Пайнс беше единствената им надежда. Да не тръгва беше равносилно на това да признае, че бяха обречени. От друга страна, да остави сами жена си и сина си в къщата беше най-трудното нещо, което някога беше правил по-трудно, отколкото да види Тони Фернандес и Лутър Брайсън как загиват до него, по-трудно, отколкото да се изправи пред Ансън Оливър пред горящата бензиностанция, много по-трудно от възстановяването му след раняването. Помисли си, че тръгването му изискваше също толкова кураж, колкото и оставането. Не заради изпитанието на бурята и не защото може би отвън го дебнеше някаква неописуемо могъща сила. А защото, ако те загинеха, а той оживееше, неговата мъка, вина и омраза към самия себе си щяха да направят живота му по-мрачен и по-черен от смъртта.

Той уви шала около лицето си. Вдигна качулката и я завърза под брадата, за да остане шалът здраво закрепен на лицето му. Почувства се като рицар, обличащ доспехите и готвещ се за битка.

Тоби гледаше през цялото време, като нервно хапеше долната си устна. В очите му блестяха сълзи, но успяваше да ги задържи да не се търколят по бузите му. Беше малкият герой.

Джак си сложи слънчевите очила, за да не забелязва сълзите на момчето.