Дийн Кунц - Зимна луна

Сложи ръкавиците и взе пушката „Мосберг“, 45-калибровият колт беше пъхнат в кобура на дясното му бедро.

Мигът настана.

Хедър изглеждаше съсипана и шокирана.

Той не можеше да я гледа така.

Тя отвори вратата. Виещият вятър вкара сняг на прага.

Джак пристъпи навън и с огромно нежелание обърна гръб на единствените хора, които безумно обичаше. Тръгна през прахообразния сняг, натрупан по верандата.

Чу я да казва:

— Обичам те!

Точно пред стъпалата на верандата той се поколеба, обърна се към нея, видя, че е направила стъпка навън от къщата. Тогава й каза:

— И аз те обичам, Хедър. — След което слезе надолу и тръгна в бурята, без да е сигурен, че го е чула, без да знае дали изобщо ще може да говори с нея отново, дали ще може да я прегръща, да вижда любовта в нейните очи или усмивката, която за него беше повече от място в рая и спасение на душата.

Снегът в предния двор беше дълбок до коленете. Той си запробива път през него.

Повече не погледна назад.

Знаеше, че тръгването му е много важно. Беше безумно смело и в същото време мъдро и разумно, тяхната най-голяма надежда за оцеляване.

За съжаление по-скоро изглеждаше като обикновено изоставяне.

Вятърът фучеше зад прозорците, сякаш беше разумно същество и ги наблюдаваше, потрепваше и разтърсваше кухненската врата, все едно проверяваше дали е заключена, виеше и сумтеше покрай къщата в търсене на слаби места в тяхната защита.

Тъй като се боеше да свали узито въпреки неговата тежест, Хедър стоя известно време на пост до северния прозорец на кухнята, после до западния. От време на време, вдигаше глава, за да чуе по-добре звуците, които й се струваха, че не принадлежат само на бурята и са подозрителни.

На масата Тоби беше сложил слушалки на ушите и си играеше с портативна електронна игра. Поведението му обаче беше по-различно, отколкото когато обикновено се занимаваше с това — не се навеждаше, не се напрягаше, не се клатеше, не подскачаше на стола. Играеше само за да запълва времето си. Фалстаф лежеше в най-отдалечения от прозорците ъгъл, на най-топлото място в помещението. Понякога вдигаше благородната си глава, като душеше въздуха или се ослушваше. Повечето време обаче лежеше на една страна, гледаше напред и се прозяваше.

Времето минаваше бавно. Хедър непрекъснато поглеждаше към стенния часовник. Беше убедена, че са минали поне десет минути, докато стрелките показваха, че са изтекли само две от последната й проверка.

Трикилометровото ходене до Пондероса Пайнс щеше да отнеме около, двайсет и пет минути в хубаво време. На Джак сигурно щеше да му трябва час или дори час и половина в тази буря, като се имаше предвид, че ще му се наложи да гази в дълбокия до коленете сняг, да заобикаля местата с по-големи натрупвания и да върви срещу свирепия вятър. Щом пристигнеше там, щеше да мине половин час, докато обясни ситуацията и събере група за помощ. Връщането щеше Да му отнеме по-малко от петнайсет минути, и то ако, им се наложи да разчистват със снегорини някои участъци от пътя и алеята. Най-късно трябваше да се върне до два часа и петнайсет минути, може би половин час по-рано от този срок.

Кучето отново се прозя.

Тоби беше толкова неподвижен, че можеше и да е заспал.

Бяха намалили термостата, за да се облекат добре и да бъдат готови веднага да напуснат къщата, ако се наложи. Въпреки това в къщата още беше топло. Обаче ръцете и лицето й бяха студени, но по гърба и под мишниците беше мокра от пот. Тя разкопча ципа на якето, макар че така то щеше да й пречи на кобура на бедрото.

Когато минаха петнайсет минути и нищо не се случи, тя започна да мисли, че непредсказуемият им противник няма да предприеме нищо срещу тях. Или не си даваше сметка, че в момента те са по-уязвими без Джак, или просто не го беше грижа. От това, което Тоби каза, то беше самото олицетворение на наглостта и дързостта — никога не се плашеше и действаше винаги само според собствените си планове, желания и ритми.

Увереността й започна да се засилва и тогава Тоби изрече, но не на нея:

— Не, не мисля така.

Хедър отстъпи от прозореца. Той промърмори:

— Ами… може би.

— Тоби? — обърна се тя към него.

Сякаш, без да забелязва присъствието й, той се беше втренчил в екрана на електронната игра. Пръстите му не се движеха по бутоните. В момента не течеше никаква игра: миниатюрният монитор беше обхванат от фигури и ярки цветове, подобни на онези, които беше видяла и преди.