Дийн Кунц - Зимна луна

Тя грабна тубата с бензин и с узито в другата ръка се оттегли в коридора. Едва не настъпи няколко пъти кучето, докато то се опитваше да върви заедно с нея. Тя стигна до стълбите, където я чакаше Тоби.

— Мамо? — каза той уплашен.

Хедър надникна в коридора и кухнята. Виждаше задната врата. Тя стоеше полуотворена, но нищо не се опитваше да влезе отново. Предполагаше, че нападателят сигурно още се намира на верандата и стиска дръжката от другата страна, защото иначе вятърът щеше да отвори вратата.

Защо чакаше? От нея ли се боеше? Не. Тоби каза, че то не се бои от нищо.

Друга мисъл я разтърси. Ако то не разбираше концепцията на смъртта, това можеше да означава, че не може да умре, да бъде убито. Тогава автоматите, пушките и пистолетите бяха безполезни срещу него.

И въпреки това то продължаваше да чака, колебаеше се. Сигурно наученото от Тоби беше лъжа, предназначена за заблуда. Сигурно то беше също толкова уязвимо, колкото тях, или дори повече, дори крехко. Желания, които се превръщаха в предположения. Те бяха всичко, с което разполагаше.

Хедър се намираше близо до средата на коридора. С още две крачки щеше да се озове там, между арките, свързващи трапезарията и хола. Но тя беше достатъчно далеч от задната врата, за да се опита да унищожи съществото, ако то нахлуеше в къщата с неестествена бързина и сила. Спря, сложи тубата с бензин на пода до стълбите и отново хвана узито с две ръце.

— Мамо?

— Ш-ш-ш-ш-т.

— Какво ще правим? — попита уплашено той.

— Ш-ш-ш-ш-ш-т. Остави ме да помисля.

Видените от нея части на нападателя бяха змиеподобни, но тя не знаеше дали така беше изградено цялото му тяло, или бяха само израстъци. Повечето змии се движеха бързо подскачаха и нападаха на значителни разстояния със смъртоносна прецизност.

Задната врата стоеше полуотворена. Неподвижна. Снегът се сипеше в тесния процеп между вратата и рамката и влизаше в къщата. Падаше и блестеше върху покрития с плочки под.

Независимо дали нещото на задната веранда беше бързо, то несъмнено беше голямо. Тя усети значителните му размери, когато го зърна, докато то се прокрадна покрай прозореца. Беше по-голямо от нея.

— Хайде — процеди тя, съсредоточила вниманието си върху задната врата. — Хайде, ако от нищо не се боиш, хайде ела.

Двамата с Тоби извикаха от изненада, когато в хола се включи телевизорът, а звукът беше увеличен докрай.

Френетична музика от анимационен филм. Изскърцване на спирачки, трясък, с комичния съпровод на флейта. После гласът на прекарания Елмър Фъд прогърмя из цялата къща: „У-У-ф, МЛАЗЯ ТОЗИ ЗАЕК!“

Хедър внимаваше за задната врата.

С толкова силен глас, че думите вибрираха по прозорците, заекът Бъни каза: „Ъ-Ъ, КАКВО СТАВА, ШЕФЕ?“ и после се чу звукът на нещо подскачащо: БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ, БОНГ.

„СПЛИ ТОВА, СПЛИ, ТИ, ПОБЪЛКАН ЗАЕК ТАКЪВ!“ Фалстаф изтича в хола и излая срещу телевизора, след което — отново бегом се върна в коридора. Кучето надникна зад Хедър по посока на мястото, където и то знаеше, че се спотайва и ги изчаква врагът.

Задната врата.

Снегът се трупаше през тесния отвор. В хола телевизорът замлъкна по средата на някакво свирене с тромбон, което въпреки обстоятелствата не можеше да не накара човек да си представи образа на Елмър Фъд, натъкващ се от едно нещастие на друго. Тишина. Само вятърът виеше навън.

Секунда. Две. Три.

Телевизорът отново светна, но този път не с Бъгс и Елмър. От колоните му се понесоха същите зловещи вълни от немелодична музика, която беше чула по радиото в кухнята.

Тя нареди рязко на Тоби:

— Не се поддавай!

Задната врата. Снежинките падаха на пода. Хайде, хайде.

Без да откъсва очи от задната врата, тя каза:

— Не го слушай, скъпи. Просто му кажи да си върви, кажи му „не“. Не, не, не.

Какофоничната музика, еднакво дразнеща и успокояваща, я бутна едва ли не с реална физическа сила, когато звукът се усили, и я притегли, когато спадна. Бута я и я тегли, докато тя не осъзна, че се олюлява като Тоби в кухнята, когато беше омагьосан от радиото.

При един от по-тихите пасажи чу мърморене. Гласът на Тоби. Не можа да различи думите.

Погледна към него. Имаше същия онзи замаян израз на лицето. Движеше устните си. Може би казваше: „да, да“, но тя не можеше да разбере със сигурност.

Кухненската врата. Все още притворена на пет сантиметра, както си беше. Нещо все още изчакваше там, на верандата.

Знаеше го.

Момчето шепнеше на своя невидим съблазнител. Тихи тревожни думи, които можеха да са първите стъпки встрани, към примирението или пълното предаване.