Дийн Кунц - Зимна луна

Хедър се хвана, че мърмори нещо. След миг осъзна, че изрича дълга молитва, която беше научила като дете, но не я беше казвала осемнайсет или двайсет години. При други обстоятелства, ако се беше опитала нарочно да си припомни думите, нямаше да се сети и за половината от тях. Но сега те сами излизаха от устата й, както когато беше малко момиченце и коленичеше в църквата.

Ходещият труп обаче беше само половината причина за страха й. И по-малко от половината от причината, поради която изпита остро отвращение и стомахът й се сви, стана й трудно да диша и й се доповръща. Беше ужасно, но обезцветената плът все още не беше окапала от костите. Мъртвецът още вонеше повече на течности за балсамиране, отколкото на мърша. Неприятната миризма, носена от студения вятър, напомни на Хедър за часовете по биология. И за жабите в буркани с формалдехид, на които трябваше да правят дисекция.

Това, което най-много я отврати и отблъсна, беше Дарителят, който беше обяздил тялото като товарно животно. Макар че светлината в коридора беше достатъчно ярка, за да разкрие извънземното ясно и макар тя да не искаше да го вижда изобщо, Хедър не беше в състояние точно да различи неговата физическа форма. По-голямата част от нещото висеше на гърба на мъртвия човек, прикрепено с подобни на камшици пипала. Някои от тях бяха тънки като моливи, а други — дебели. Те се бяха увили здраво около бедрата, кръста, гръдния кош и врата. Дарителят беше предимно черен. Толкова дълбоко черно, че очите я заболяха да го гледа. На места мастиленочерното беше изпъстрено с кървавочервени петънца.

Ако не й се беше наложило да защитава Тоби, тя може би нямаше да има сили да погледне това нещо. То беше твърде странно и непознато, твърде неразбираемо. При неговия вид й се зави свят като от миризмата на азотен окис. Докара я до нервен смях, който беше опасно близо до пълната лудост.

Без да смее да свали очи от трупа и ездача му, защото се боеше, че в следващия миг те ще се окажат пред нея, Хедър бавно наведе-тубата с бензин към пода на площадката.

Върху гърба на мъртвеца, в сърцето на онази маса от пипала, сигурно имаше някакво централно тяло, подобно на сепия, което гледаше с блестящи нечовешки очи и изкривена уста. Но дори наистина да имаше такова, тя не го забеляза. Вместо това нещото приличаше на топка от пипала, които се огъваха, виеха и пълзяха. Макар че беше мек и желеобразен под кожата, Дарителят на моменти придобиваше остри форми и я караше да го сравнява с раците и омарите.

В колежа една нейна приятелка, Уенди Фелцър, се беше разболяла от рак на черния дроб. Тя беше решила да добави към методите на лекарите курс по самолечение чрез терапия на въображението. Уенди си представяше белите кръвни телца като рицари в блестящи доспехи и с вълшебни мечове, а рака като дракон. Тя медитираше по два часа на ден, докато не видеше в съзнанието си как всичките рицари убиват чудовището. Дарителят беше архитипът на всички видове рак, самото хлъзгаво и гнусно олицетворение на злото. При Уенди драконът беше победил. Не е хубаво сега да си го припомня, никак не е хубаво.

То започна да изкачва стъпалата към нея.

Тя вдигна узито.

Най-противното на прикрепването на Дарителя към трупа беше степента на неговата близост. Копчетата на погребалната бяла риза се бяха разкопчали и оттам се виждаха няколко пипала. Те бяха отворили разреза, направен при аутопсията от съдебния лекар. Тези израстъци на червени петна чезнеха някъде вътре в трупа и проникваха дълбоко в студените тъкани. Създанието сякаш се забавляваше при неговия контакт с плътта. Прегръдка, която беше толкова необяснима, колкото противна и отблъскваща.

Самото му съществуване беше скандално и обидно. То може би беше доказателството, че Вселената е една лудница, пълна с безсмислени светове и безцелни галактики.

То се качи две стъпала нагоре, към площадката. Три. Четири. Хедър изчака още едно. Пет стъпала нагоре, седем стъпала до нея. Крехка маса от пипала се появи между разтворените устни на мъртвеца, като сноп от обагрени с кръв черни езици.

Хедър откри огън. Задържа спусъка натиснат твърде дълго. Изстреля твърде много боеприпаси. Десет или дванайсет куршума, може би дори четиринайсет. Беше учудващо изобщо, че в нейното психическо състояние не изпразни и двата пълнителя. Деветмилиметровите парчета стомана и олово се забиха в безкръвен диагонал в гърдите на мъртвеца. Пронизаха тялото и улучиха увитите в него пипала.

Паразитът и мъртвият организъм-гостоприемник отскочиха назад и паднаха на пода в коридора. На стълбите останаха да лежат две откъснати пипала дълги по около половин метър. Нито един от тези ампутирани крайници не кървеше. И двете продължиха да се движат. Гърчеха се като змии.